Прочетен: 3690 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 24.03.2009 20:49
ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ
Живял някога човек на име Ваньо в една далечна страна, в една далечна Галактика...
Много му се искало там да има Империя, за да може той да я удари и тя да отвърне на удара му, но Галактиката нямала единна империя, само множество малко империи, които се боричкали помежду си, защото били безпринципни. Те все се карали и биели помежду си, причинявайки кризи на хората, които ги обитавали, карайки ги да си задават въпроси за бъдещето на себе си и децата си. Така Ваньо се чувствал едновременно всесилен и безсилен – всесилен, защото смятал, че с думи прости може да разтърси една Империя и безсилен – защото думите могат да свалят една, две, три, но не и безброй Империи...
Чувствайки, че нито съветите в книгите, нито правилата могат да му дадат верните отговори, Ваньо започнал да мисли, докато не му просветнало – преклонението пред лъжите и маскарадът на лицемерието били породени от липсата на рационално мислене. Императорите на безбройните малки империи отвличали вниманието на поданиците си от проблемите, а ако това не помогнело, заплашвали гражданите с легионите си и отмъщението на всевластието над безвластието. Ваньо чувствал, че каквото и да каже на гражданите на тези империи, той самият ще бъде атакуван, а думите му ще бъдат забравени. Може би обобщавал прибързано, но усещал, че всички легиони са на страната на императорите, а не на страната на гражданите. Искало му се да избяга от всичко това, защото не усещал вече коя е неговата родина и дори не чувствал света като свой, а като някаква измислена реалност. Въпреки всичко, той бил свикнал да мисли трезво или поне да мисли, когато е трезвен, затова преценил, че няма смисъл да бяга от лъжите, защото така само биха го застигнали по – бързо. Ваньо (още не бил готов да го наричат Вуйчо Ваньо) се отправил на опасен поход в името на разума към резиденцията на местния император с неограничена власт над всичко в близките околности. Готов бил недвусмислено да подкани императора да промени йерархията на управлението и да допусне отново гражданите в него. Когато стигнал до
резиденцията обаче, стражата не го пуснала вътре.
- Защо да не вляза? – Разкрещял се той. – Аз съм поданик на този император!
- От това не следва да имаш каквито и да е права – присмели му се стражите – имаш само задължения и то тежки – да служиш в армията, да плащаш данъци и да се кланяш на шествията - и най - важното – да си усмихнат, докато ни служиш!
- Как да нямам права, след като благодарение на мен съществувате? – Искрено се ядосал Ваньо.
- Напротив, съществуваме, благодарение на това, че нямаш права – поправили го разхилени стражите.
- Това е недоказуемо – разлютил се Ваньо – сега вече не можете да ме спрете! – С гигантски скок той изритал един от стражите и изтичал по коридора към басейна, преследван от останалите.
Императорът чул шума от преследването и величествено се появил, спирайки с жест стражата....
- Нека чуем какво иска да каже моят слуга – казал тържествено императорът.
- Нещо сте сбъркал дефиницията, другарю – вие сте мой слуга, пък бил и абсолютният тиран на наплюто от муха. Вашите безкрайни претенции към нас са уродливо огледало на собствената ви без-ценност и златният венец на главата ви е нищо повече от халка на носа на бик, когато не идва от нашите ръце. Знам, че имате успешен триумвират с огледалото и чашата, но ще ви помоля да освободите поста на императора и да възстановите републиката, за да се превърне родината ми в една безкрайно малка точка на безкрайно голямото – свободата.
- Глупаци – вие винаги сте били, сте и ще бъдете роби на такива като мен! – Побесня императорът и хвърли чашата си по Ваньо, който с ловко движение я хвана във въздуха.
- Стража! Хванете го – изкрещя императорът, но Ваньо бързо вдигна ръка:
- Не бягайте от отговорност, о, могъщи символ на империума, елате
- сам да вземета властта, когато службата е това, което ви се предлага – подигравателно го подкани (Вуйчо)Ваньо. – Нима ви е страх от обикновен човек?
Обикновен или не, но заповедта си бе заповед и стражите атакуваха Ваньо. Той им хвърли светкавично чашата в лицата, като ги опръска с гроздов сок (в различна степен на ферментация според желанията на индивидуалния читател – бел. авт), след което с един скок стигна до императора, изтръгна златния венец от главата му и го сложи на своята. – Отсега нататък Разумът е Господар – извика той и избяга от резиденцията, докато стражата чистеше очите си от сока...
Епи(стемо)лог:
- По кой път да поема? - Питаше се коронованият цар на разума, владетел на глупците и слуга на невежеството, извор на знание и кладенец на мъдростта, докато стоеше на един прашен кръстопът в жаркия обед на дългия летен ден и оптиваше бистра вода от дървена чаша. – Наляво към суетата светска и плътска или надясно към неизвестна саможертва? Надясно никога не съм ходил – промърмори си той и избра десния път. Докато се отдалечаваше от камерата (мисления филм на читателя – бел. авт), той си тананикаше весело и наместваше златните лаври на главата си.
Край на първи цикъл – 50 стъпки по пътя
2. Десни Връзки
3. Мамутът, моят брат
4. Италиански език и култура
5. ДСБ Триадица
6. Мария Николова
7. Млада Надежда
8. Валентина Наумова
9. Любен
10. Иво Беров
11. Луций Корнелий Сула
12. Даниел Митов
13. Ян Чев
14. Петър Стойков - Longanlon
15. Цивилизован демократ
16. Юрий Александров - "мамка му"
17. Светослав Малинов
18. Лалю Метев
19. Ваня Панайотова
20. Весела Йорданова
21. Miraclio
22. Млад и талантлив блогър
23. Науката и Разумът
24. Свободно Творчество
25. България е на хората - т.е. наша
26. Класация за блогове