Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.07 16:34 - Лудвиг Витгенщайн - Лекция по Етика
Автор: raylight Категория: История   
Прочетен: 282 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 21.07 16:55


imageПреди да започна да говоря по моята тема, разрешете ми да направя няколко уводни забележки. Чувствам, че ще имам големи затруднения да ви предам своите мисли, и смятам, че някои от тези затруднения могат отчасти да се преодолеят,  ако  предварително ги спомена пред вас. Първото, което едва ли е нужно да споменавам, е, че английският не е моят роден език и следователно моят изказ е лишен от прецизността и финеса, които биха били желателни, щом се говори по трудна тема. Всичко, което мога  да  направя,  е  да  ви  помоля  да  облекчите  моята   задача, като се опитате да стигнете до  това,  което  имам предвид, въпреки прегрешенията, които постоянно ще правя спрямо английската граматика. Второто затруднение, което ще спомена, е това, че вероятно мнозина от вас са дошли на тази моя лекция с донякъде погрешни очаквания. И за да поправя тази грешка, ще кажа няколко думи за причината да избера темата,   която   съм   избрал:   Когато   вашият бивш секретар ме почете с молбата да изнеса някакъв доклад пред вашето дружество, моята първа мисъл беше, че аз положително ще сторя това, а моята втора мисъл беше, че  след като имам случая да ви говоря, ще говоря за нещо, което силно желая да  ви  съобщя, и    че няма да злоупотребя с този случай, като ви прочета лекция, да речем, по  логика. Аз  наричам това злоупотреба, защото, за да ви    се обясни някаква научна материя, е нужен не едночасов доклад, а курс от лекции. Друга възможност би било да ви предложа това, което се нарича научно-популярна лекция, тоест лекция, която цели да ви накара да вярвате, че разбирате нещо, което всъщност не разбирате, и да задоволи онова, което аз смятам за една от най-низките страсти на съвременните хора, а именно повърхностното любопитство към последните открития на науката. Аз отхвърлих тези възможности и реших да ви говоря по една тема, която ми се струва, че е от всеобщо значение, с надеждата, че  това може да  помогне за  проясняването на вашите мисли по тази тема (дори ако вие изцяло не се съгласите с това, което аз ще ви кажа по нея). Третото ми и последно затруднение всъщност е характерно за по-многословните философски лекции и е това, че слушателят не е в състояние да види едновременно и пътя, по който е поведен, и целта, към която пътят води. Иначе казано, той  си мисли или «Аз разбирам всичко, което той казва, но накъде за бога той бие», или пък «Аз виждам накъде той бие, но как за бога се кани да стигне дотам». Всичко, което мога да направя, е отново да ви помоля да бъдете търпеливи и се надявам, че в края ще видите п пътя, и накъде той  води.

Сега вече ще започна. Моя тема, както знаете, е етиката и аз ще приема тълкуването, което професор Мур (George Edward Moore) е дал на този термин в своята книга Principia Ethica. Той казва:

«Етиката е общото изследване какво е добро.» Но аз ще използвам термина етика в малко по-широк смисъл, в смисъл, който всъщност включва това, което аз мисля, че е най-съществената част от онова, което обикновено се нарича естетика. И за да ви накарам да видите възможно най-ясно какво приемам за предмет на етиката, ще ви предложа няколко повече или по-малко синонимни израза, всеки от които може да замести горното определение и като ги изреждам, искам да постигна ефект от типа на този, който постига Галтън (Francis Galton), когато прави няколко снимки на различни лица върху една и съща фотографска плака, за да получи образа на типичните черти, общи за всички тях. И както с демонстрирането на такава колективна снимка мога да ви накарам да видите какво    е типичното да речем китайско лице, така, ако проследите поредицата от синоними, която ще ви предложа, надявам се ще можете да видите характерните черти, общи за всички тях, и това са характерните черти на етиката. Така вместо да кажа: «Етиката е изследването какво е добро» можех да кажа: «Етиката е изследването какво е ценно или какво е действително важно» или «Етиката е изследване на смисъла на живота или на това, което осмисля живота, или на правилния начин на живот». Вярвам, че ако погледнете всички тези фрази, ще получите груба представа какво е това,  към което се отнася етиката. И първото, с което човек се сблъсква при всички тези изрази, е, че всеки от тях всъщност се употребява в два много различни смисъла. Аз ще ги нарека тривиален или относителен смисъл, от една страна, и етически или абсолютен смисъл, от друга. Ако например кажа, че това е добър стол, това означава, че столът обслужва някакво предопределено намерение и думата  добър  тук има значение единствено доколкото това намерение е било предварително установено. Наистина думата добър в относителния смисъл просто означава доближаване до някаква предопределена мярка. Така, когато казваме, че този човек е добър пианист, ние имаме предвид, че той може да свири неща от определена степен на трудност с определена степен на сръчност. Аналогично, ако кажа, че е важно за мен да не се простудя, аз имам предвид, че простудяването довежда до определени подлежащи на описание смущения в моя живот, и ако кажа, че това е правилният път, имам предвид, че това е правилният път относно определена цел. Така употребени, тези изрази не създават никакви трудни или дълбоки проблеми. Но не така ги употребява етиката. Да предположим, че мога да играя тенис, а някой от вас ме е видял да играя и е казал: «Е, ти играеш много лошо». И да предположим, че аз съм отговорил «Знам, че играя лошо, но аз изобщо не искам да играя по-добре». Всичко, което другият би  могъл да каже, би било: «А, тогава всичко е наред.» Но предположете, че съм казал някому от вас нелепа лъжа и той е дошъл при мен и е казал: «Ти се държиш като животно», а аз съм отговорил: «Знам, че се държа лошо, но аз изобщо не искам да се държа по-добре.» Тогава би ли могъл той да каже: «А, тогава всичко е наред»? Положително не; той би казал: «Е, ти трябва да искаш да се държиш по-добре.» Тук вие имате едно абсолютно съждение за ценност, докато първият пример беше пример за относително съждение. Същината на разликата мисля, че очевидно е тази: Всяко съждение за относителна ценност е просто излагане на факти и следователно може да бъде представено в такава форма, че съвсем да загуби облика си на съждение за ценност. Вместо да кажа: «Това е правилният път за Гранчестер (Grantchester - село на река Кам в графство Кеймбридж)», със същия успех можех да кажа:

«Това е правилният път, по който трябва да вървите, ако искате да стигнете в Гранчестер за най-кратко време». «Този човек е добър бегач» просто означава, че той пробягва определен брой мили за определен брой минути и т.н. Така това, което аз искам да утвърдя, е, че макар и да може да се покаже, че всяко съждение за    относителна ценност е просто излагане на факти, никое излагане на факт няма да може никога да бъде или да предполага съждение за абсолютна ценност. Нека обясня това: Предположете, че някой от вас е всезнаещ човек и следователно знае всички движения на всички тела в света — мъртви или живи, и че също така той знае всички душевни състояния на всички живи човешки същества, които някога са живели, и предположете, че този човек напише всичко, което знае, в една голяма книга. Тогава тази книга ще съдържа пълното описание на света; и това, което аз искам да кажа, е, че тази книга няма да съдържа нищо, което бихме могли да наречем етическо съждение или нещо, което логически би предполагало такова съждение. Тя, разбира се,  ще съдържа всички относителни съждения за ценност и всички верни научни твърдения и всъщност всички верни твърдения, които могат да се съчинят. Но всички описани факти като че ли ще бъдат на едно и също ниво. Няма твърдения, които — в някакъв абсолютен смисъл са възвишени, важни или тривиални. Сега може би някой от вас ще се съгласи с това и ще си спомни думите на Хамлет: «Няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене.»* Но това може отново да доведе до недоразумение. Казаното от Хамлет като че ли предполага, че добро или лошо макар и не качества на света вън от нас — са свойства на нашите душевни състояния. Но аз мисля, че едно душевно състояние, доколкото под това разбираме факт, който можем да опишем, в никакъв етически смисъл не е добро или лошо. Ако, например, в нашата световна книга прочетем описанието на едно убийство с всичките му физически и психологически особености, чистото описание на тези факти няма да съдържа нищо, което бихме могли да наречем етическо твърдение. Убийството ще бъде точно на същото ниво като всяко друго събитие, например падането на камък. Четенето на това описание положително може да предизвиква у нас болка или гняв или някакво друго чувство, или пък можем да прочетем за болка или гняв, предизвикани от това убийство у други хора, когато те са чули за него, но това просто ще бъдат факти, факти и само факти, но не и етика. И сега трябва да кажа, че ако размишлявам какво трябва да бъде всъщност етиката, ако имаше такава наука, този резултат ми се струва съвсем очевиден. Струва  ми се очевидно, че никое от нещата, които някога можем да помислим или кажем, няма да бъде това нещо; че ние не можем да напишем научна книга, предметът на която би могъл да бъде вътрешно възвишен и над всички други предмети. Аз мога само да опиша моето чувство с метафората, че ако човек можеше да напише книга по етика, която действително да бъде книга по етика, тази книга с взрив би унищожила всички други книги в света. Нашите думи, както ги употребяваме в науката, са съдове, които могат само да съдържат и  пренасят значение и  смисъл —  естествено значение    и естествен     смисъл. Етиката, ако тя е нещо, е свръхестествена, а нашите  думи изразяват само факти; както чашата за чай побира само една чаена чаша вода дори ако излея един галон върху й. Казах, че що се отнася до факти и твърдения, има само относителна  ценност и относително добро, справедливо и т.н. И преди да продължа, нека илюстрирам това с един доста очевиден пример. Правилният път е пътят, който води към произволно предопределен   край и за всички нас е съвсем ясно, че няма смисъл да се говори за правилен път вън от такава предопределена цел.  Но  нека  видим  какво  е  възможно  да  имаме  предвид  с израза «абсолютно правилният път». Аз мисля, че това ще бъде пътят, който всеки — щом го съзре — ще трябва да поеме с логическа необходимост   или   ще   се   срамува   да   не   поеме.   И    аналогично абсолютното добро, ако то е подлежащо на описание положение на нещата, ще е нещо, което всеки независимо от своите предпочитания  и наклонности с необходимост ще извърши или ще се чувства виновен, ако не извърши. И искам да кажа, че такова положение на нещата е химера. Никое положение на нещата не притежава само по себе си това, което бих искал да нарека принудителната сила на абсолютен съдник. Тогава какво имаме всички ние, които както и аз се изкушаваме все пак да използваме такива изрази като «абсолютно добро», «абсолютна ценност» и т. н., какво имаме всички ние наум и какво се опитваме да изразим? Винаги когато се опитвам да изясня това на себе си, естествено е да си спомням случаи, когато положително бих използвал тези изрази, и тогава аз съм в ситуацията, в която бихте изпаднали, ако например аз трябваше да ви изнеса лекция по психология на удоволствието. Тогава вие бихте се постарали и бихте си спомнили някоя типична ситуация, в която винаги чувствате удоволствие. Защото с такава ситуация наум всичко, което аз бих ви казал, би станало конкретно и като че ли контролируемо. И вероятно някой би избрал за свой опорен пример усещането при разходка в хубав летен ден. Сега аз съм в тази ситуация, като искам да се спра на това, което означавам с абсолютна или етическа ценност. И с мен винаги става така, че представата за един отделен опит е у мен и той следователно е в известен смисъл моят опит par excellence и това е причината, когато ви говоря сега, да използвам този опит като водещ пример. (Както казах и преди, това  е съвсем личен въпрос и други биха намерили други примери за по- поразителни.) Аз ще опиша този опит, за да ви накарам, ако е възможно, да си припомните същите или подобни опити и така да намерим обща основа за нашето изследване. Струва ми се, че най- добре ще го опиша, ако кажа, че когато го имам, аз се учудвам на съществуването на света. И тогава съм склонен да употребя фрази като «колко е необикновено, че нещо изобщо съществува» или «колко е необикновено, че светът изобщо съществува». Веднага ще спомена и друг опит, който също познавам и който може би е известен и на други от вас: той може да се нарече опит от усещането за абсолютна безопасност. Имам предвид душевното състояние, в което човек е склонен да каже: «В безопасност съм, каквото и да се случи, нищо не може да ме засегне.» Нека сега разгледаме тези опити, защото мисля, че те представят именно характеристиките, които сме се захванали да си изясним. И  първото, което трябва да кажа, е, че    словесният израз,  който  даваме  на  тези  опити,  е  безсмислица!  Като  казвам "Учудвам се на съществуването на света», аз злоупотребявам с езика. Нека обясня това: Съвсем хубав и ясен смисъл има в изказването, че се учудвам на нещо, което е така и така. Ние всички разбираме какво значи да се каже, че аз се учудвам на размерите  на куче, по-голямо от всяко друго, което преди съм виждал, или на всяко нещо, което във всекидневните представи на света е необикновено. Във всеки случай аз се учудвам, че нещо е така и така, ако мога да си представя то да не бъде така. Учудвам се на размерите на това куче, защото бих могъл да си представя куче с други, а именно нормални размери, на които не бих се учудил. Има смисъл да кажа: «Учудвам се, че нещо си е така и така», само ако мога да си представя то да не бъде така. В този смисъл човек може да се учудва на съществуването, да речем, на една къща, когато я види  след дълго отсъствие, а си е представял, че тя е съборена междувременно, но е безсмислица да кажа, че се учудвам на съществуването на света, защото не мога да си го представя несъществуващ. Мога, разбира се, да се учудвам на заобикалящия ме свят, че е такъв, какъвто е. Ако например съм имал този опит, когато гледам синьото небе, аз мога да се учудвам на небето, че е синьо, противно на случая, в който то    е облачно. Но не това имам предвид. Аз се учудвам на небето, че то е каквото и да е. Някой би се изкушил да нарече онова, на което се учудвам а именно че небето е синьо или не е синьо, тавтология. Но тогава просто е безсмислица да се каже, че някой се учудва на тавтология. Същото важи и за другия опит, който споменах опита от абсолютна безопасност. Всички знаем какво значи във всекидневния живот да си в безопасност. В безопасност съм в стаята си, когато не може да ме прегази автобус. В безопасност съм, ако вече съм карал магарешка кашлица и значи не мога да я хвана пак. Да   бъда в безопасност всъщност означава, че е физически невъзможно някакви неща да ми се случат и следователно е безсмислица  да кажа, че съм в безопасност каквото и да се случи. Тук имаме пак злоупотреба с думата «безопасност», докато другият пример беше злоупотреба с думата «съществуване» или «учудване». Така искам да ви внуша, че някои характерни злоупотреби с нашия език пронизват всички етически и религиозни изрази. Всички тези изрази изглеждат, prima facie, просто сравнения. Така, като употребяваме думата справедливост в етически смисъл, макар и да нямаме предвид справедливост в тривиалния смисъл, все пак изглежда да е в някакъв  подобен; и като казваме «Това е добър човек», въпреки че «добър» тук не означава същото, което и в изречението «Това е добър футболист»,  изглежда  да  има  някаква  прилика.  И   като   казваме "Животът на този човек беше ценен», нямаме предвид смисъла, в който говорим за някое ценно бижу, но изглежда да има някаква прилика. В този смисъл всичко в религиозния език изглежда да се употребява като сравнение или пък алегорично. Защото, когато говорим за Бог и че той вижда всичко и когато коленичим и му се молим, всички наши думи и действия приличат на части от една голяма и сложна алегория, която го представя като човешко създание с огромна мощ и чието благоволение се опитваме да спечелим и т.н.,  и т.н. Но тази алегория също описва опитите, на които току-що се позовах. Защото струва ми се първият от тези опити е точно онова, на което хората са се позовали, когато са казали, че Бог създаде света, и опитът от абсолютна безопасност е бил описан чрез изказването, че ние се чувстваме в безопасност в Божиите ръце. Трети опит от същия вид е да се чувстваш виновен и отново това е било описано с израза, че Бог не одобрява нашето поведение. Така в етическия и религиозния език ние като че ли постоянно използваме сравнения. Но едно сравнение трябва да бъде сравнението за нещо. И ако мога да опиша един факт с помощта на сравнение, аз трябва също така да мога да захвърля сравнението и да описвам фактите без него. В нашия случай опитаме ли да захвърлим сравнението и просто да изложим фактите зад него, ние намираме, че няма такива факти. И така, онова, което отначало беше сравнение, сега изглежда да е чиста безсмислица. Трите опита, които ви споменах можех да добавя и още), изглеждат за тези, които са ги изпитали за мен например, като имащи в някакъв смисъл истинска, абсолютна ценност. Но като казвам, че те са опити, те със сигурност са факти; случили са се там и тогава, траяли са определено време и следователно могат да се опишат. И така, заради онова, което казах преди няколко минути, аз трябва да приема, че е безсмислица да се каже, че те имат абсолютна ценност. Ще уточня още повече мисълта си, като кажа: «Парадоксът е там, че един опит, един факт изглежда със свръхестествена ценност.» Има един  начин, по  който се блазня да посрещна този парадокс. Нека най-напред разгледам отново нашия първи опит учудването от съществуването на света,   и нека го опиша малко по-иначе; ние всички знаем какво в обикновения живот се нарича чудо. Очевидно това просто е събитие, подобно на което не сме виждали никога преди. Сега допуснете, че такова събитие се случи. Да кажем, някому от вас изведнъж порасне лъвска глава и започне да ръмжи. По-необикновено нещо аз  сигурно  не  мога да си представя. Тогава, щом се отърсим от изненадата си, бих предложил да доведем доктор и да подложим случая на научно изследване ако не беше болезнено, бих направил вивисекция. И къде се дяна чудото? Защото е ясно, че като го разглеждаме по този начин, всичко чудесно е изчезнало, освен ако не означаваме с тази дума това, че един факт още не е обяснен от науката, което пък значи, че досега не сме успели да групираме този факт с други в една  научна  система.  Това  показва,  че  е   абсурдно  да  се     каже:

«Науката е доказала, че няма чудеса.» Истината е, че научният начин да се разглежда един факт не е начинът, по който се гледа на него като на чудо. Защото — представете си какъвто си искате   факт — сам по себе си той не е чудесен в абсолютния смисъл на тази  дума. Защото сега виждаме, че сме ползвали думата «чудо» в относителен и в абсолютен смисъл. И аз ще опиша сега опита с учудването от съществуването на света, като кажа: «Това е опитът да виждаш света като чудо.» И се изкушавам да кажа, че в езика правилното изразяване на чудото, че светът съществува макар то да не е никакво твърдение в езика, — е съществуването на самия език. Но тогава какво значи да усещаме това чудо в едни случаи, а    в други не? Защото всичко, което казах, като изместих изразяването на чудесното от изразяване със средствата на езика към изразяване  чрез съществуването на езика, всичко, което казах, е пак, че не  можем да изразим това, което искаме да изразим, и  че  всичко, което казваме за абсолютно чудесното, си остава безсмислица. Отговорът на всичко това ще изглежда съвсем ясен за мнозина от вас. Вие ще кажете: Добре, ако определени опити постоянно ни изкушават да им приписваме качество, което наричаме абсолютна или етическа ценност и значимост, това просто показва, че с тези думи ние нямаме предвид безсмислица, че в последна сметка, когато казваме за някакъв опит, че той има абсолютна ценност, това, което имаме предвид, е само факт, подобен на други факти, и че всичко, до което това води, е, че ние все още не сме успели да намерим коректния логически анализ на това, което имаме предвид с нашите етически и религиозни изрази. И когато това се изтъкне срещу мен, аз отведнъж виждам ясно като в светлината на прожектор не само,  че  никое  описание,  за  което  мога  да  си  помисля,  не    би  позволило да се опише какво имам предвид под абсолютна ценност, а и всяко значещо описание, което някой може да предложи, бих отхвърлил, ab initio, въз основа на това, че то има значение. Тоест: Виждам сега, че тези безсмислени изрази са били безсмислени не поради това, че аз все още не съм открил коректните изрази, а че тяхната безсмисленост е самата им същност. Защото всичко, за което те са ми трябвали, е просто да мина отвъд света, и, иначе казано, отвъд значещия език. Целият ми стремеж и, вярвам, стремежът на всички хора, които някога са опитвали да пишат или говорят за етика или религия, беше да се блъскам о границите на езика. Това блъскане   о стените на нашата клетка е напълно, абсолютно безнадеждно. Етиката, доколкото тя произлиза от желанието да се каже нещо за върховния смисъл на живота, абсолютното добро, абсолютно ценното не може да бъде наука. Това, което тя казва,  не  добавя нищо към нашето познание. Но тя е документ за един стремеж на човешкия дух, който аз лично не мога да не уважавам дълбоко и с цената на живота си не бих  принизил.

 

 
Взето от "Сказки по логика"  https://www2.philosophy.su.se/goranko/papers/Skazki_po_logika-digital_edition-2011.pdf





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: raylight
Категория: Технологии
Прочетен: 2276433
Постинги: 348
Коментари: 2477
Гласове: 11722
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031