Заратустра :: Лудост в McDonalds част II

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

25.06.2010 18:47 - Лудост в McDonalds част II

Автор: raylight Категория: Забавление

Прочетен: 3028 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 25.06.2010 18:53

ЧАСТ II

ОТМЪЩЕНИЕТО

Пешо влезе в кабинета си, на вратата на който с големи и разкривени букви пишеше “МЕНАЖЕР”. Той хвърли отчаян поглед на бюрото си1, което представля-ваше огромна планина от сраснали се документи, чиято твърдост вече достигаше тази на гранита. Здраво слепените хартии, прекарали месеци под високо налягане2 се бяха трансформирали в нов вид утаечен пласт с органичен произход. Пешо, който не беше много на ти с геологията наричаше този пласт “сантиментен”.
Пешо пристъпи плахо към бюрото, сякаш очакваше то да внезапно да оживее и да му се нахвърли3. След като това не се случи, изненаданият менажер сграбчи дръжката на едно от чекмеджетата и го отвори рязко.
Всичко беше наред. Той въздъхна облекчено. Шишенцето със забранените от закона халюциногени4, което Пешо бе купил преди два месеца, си беше там. Той го бе взел в миг на отчаяние, когато мислеше да отмъсти на новото гадже на бив-шата му приятелка, защото му я бе отмъкнал, но постепенно проумя, че всъщност дължи на човека писмени благодарности за това му действие.
– “В края на краищата тя така и не се научи да чисти както трябва.” – Помисли си той, докато гледаше шишенцето. – “Когато се върнах и тази година от Америка, апартаментът в “Юность” не беше особено чист.” Това за него беше особено важно изискване, защото разполагаше с богат набор от приятели, които бяха професионалисти в замърсяването на всякакви повърхности по време на купони. Те бяха страхотни във всяко отношение, включително и в това.
След като нуждата от отмъщение беше отпаднала с помъдряването му, Пешо все пак не беше изхвърлил шишенцето халюциногените.
– “Може би подсъзнателно съм искал да го направя.” – Помисли си Пешо. – “Събирал съм гняв, който още тогава е искал да избие навън. Е, време е да оставя гнева си да избухне. Как го казваше Лъчезар – “Нека светът се разтрепери от яростта на Халата.” ”
Той остави шишето на бюрото, разчиствайки място колкото една нечовешка длан, след което отиде и заключи вратата, като остави ключа в бравата и подпря един стол за по – сигурно.
След известно време на тежка борба с бюрото, в която Пешо изненадващо излезе победител с малка преднина в края на третия рунд, той успя да изтръгне от хищните лапи на чудовището малко хаванче и едно декоративно чукче1. С тяхна помощ, той счука на прах хапчетата, като се хилеше зловещо2.
– Ей сега ще ви подправим бургерите, скъпи мои клиенти. Сега ще има не само McDonalds за всеки от вас! – Той се разсмя прочувствено. Чувстваше, че е на върха на поредната си маниакална криза.3
Когато Пешо отвори рязко вратата на мъжката тоалетна, иззад една от кабинките се чу стреснато ахване. Верен на присъщата си любезност и учтивост, Пешо рязко разтвори вратата и сам ахна – там беше седнала Боровинка Боровин-кова. Тя се изправи, прикривайки се с дългия си, тъмнозелен пуловер. Пешо я загледа тъпо няколко мига, вторачен в прекрасните и^ крака, преди нейното тактично прокашляне4 да го сепне и да го накара да се отдръпне.
Докато стоеше с гръб към нея, той броеше по шумовете пластовете дрехи, които тя си навличаше. По едно време обърка броя им и започна отначало.
– Между другото, не мога да не забележа, че това е мъжката тоалетна. – Подхвана Пешо. – Проблемът е, че ти си фактически в нея, а не в женската. Можеш ли да удовлетвориш любопитството ми?
– Мога. – невъзмутимо му отговори Боровинка със сочния си глас, който сякаш му казваше “откъсни ме, стисни ме между зъбите си и изпий сока ми.”
В главата на Пешо се появиха няколко най – различни, прелъстителни видения за нейното разсъбличане.
– Все пак защо си в мъжката тоалетна? – Попита я той. – И какви бяха онези неща, които стискаше в ръцете си, когато влязох.
– Ами, нищо особено, гримирах се – умело пропусна първия му въпрос тя. – Когато влезна – тя изрече думата по един особен гърлен начин, наблягайки на нея, сякаш я опитваше на вкус – аз се опитвах да забъркам няколко цвята боички, за да си оправя сенките.
Пешо настръхна целия и се изчерви навсякъде, включително и на места.
– Можеш вече да се обърнеш. – Подкани го ласкаво тя.
Пешо се обърна и зяпна – тя не се беше облякла – тя се беше разсъблякла напълно. Беше прекрасно гола в негово присъствие.
Боровинка бавно го притегли в прегръдките си, шепнейки му тихо :
– Толкова дълго те чаках, скъпи мой, толкова дълго беше в робски вериги, но сега си свободен и най – после мога да те имам. Докажи ми че съм била права да те чакам.
Какво можеше да направи Пешо? Трябваше да защити репутацията си!
И така – те правиха секс5.
Светът продължи да се върти, а с него – и главата на Пешо. Нещо хубаво се случваше най – после и на него.
Това не промени обаче намерението му да си Отмъсти на клиентите, съсипали живота и психиката му, както той си въобразяваше.

Половин час по – късно Пешо беше на позиция за отмъщение. След като удари солидна доза халюциногени в месото, той се погрижи и за водата, която сла-гаха в автоматите за топли напитки. Удовлетворен, той се върна на поста си, където оглеждаше за нередности от страна на персонала и на клиентите на McDonalds.
Първите ефекти от употребата на халюциногените настъпиха едва след три часа в 18:00 вечерта.
Пешо стоеше редом с продавачите и наблюдаваше спокойния процес на продажби, който както винаги течеше умерено ненормално, когато първите признаци се проявиха.
Точно срещу Пешо, на една масичка за двама, до витрината на заведението седяха мъж и жена. Жената беше едра, възпълна, но симпатична на вид, облечена в дълго светлокафяво палто. Мъжът срещу нея беше нисък, компактен и полу-плешив. Частите от косата му, които бяха оцелели, стърчаха непригладени на всички страни.
Жената отпи огромна глътка от своето подправено с халюциноген на прах кафе и отвори пълната си с течност уста, опитвайки се да избълбука нещо на мъжа срещу нея.
Внезапно тя получи някакъв пристъп – някакъв спазъм я разтресе и тя изстреля огромна порция горещо кафе право в лицето на мъжа. Струята имаше добро налягане и плътност, както и добра скорост на ротация по оста на движение, поради което тя удари мъжа със силата на противотанков снаряд и го остави на място. Мъжът се катурна назад с величествена дъга, падайки заедно със стола си. Тъй като между масите нямаше достатъчно място, главата на мъжа попадна върху скута на една пънкарка в пълно бойно облекло1. Тя веднага се заинтересува от него и се изплю нежно в широко отворената му в израз на изненада, уста.
Докато тази сценка на вселенска любов достигаше своята кулминация, Пешо наблюдаваше с научен интерес спазмите на жената. Те продължаваха – тя дори се хвана за корема и се облегна нас тола си, а устата и^ продължаваше да се разтваря все по – широко от нея излизаха все по – силни стенания. Пешо беше очарован – той не подозираше, че жената може да надмине дори анаконда в големината на захапката. Само стенанията и^ го притесняваха – бяха твърде весели. Той вече се готвеше да повика лекар или психиатър, когато внезапно го озари нова мисъл – жената просто се смееше. Сега вече бученето и^ му беше ясно.
Жената стана от стола си и излезе от заведението с все така широко отворе-на уста, насочена към небето, с все така силно и весело бучене. Мъжът и^ остана, попаднал в лапите на няколко пънкарки и пънкарчета, които си правеха антрополо-гични експерименти с него.
Пешо с лекота се досети (той беше студент в УНСС, все пак), че това е от влиянието на неговите халюциногени. Той тайно потри ръце и се приготви за Зрелището. Не се и съмняваше, че то скоро ще настъпи.
Някакъв ритъм привлече вниманието. Някой барабанеше по масите в
особено сложен неравноделен такт, в постепенно ускоряващо се темпо. Пешо се извърна в посока на звука и видя един дългокос металист, който беше извадил незнайно откъде две палки и се беше вживял в ролята си.
Барабанистът заудря по чашите и по чиниите, но техния картонен звън не го задоволи. Той се огледа, докато тактуваше все по – бързо по масата и видя вляво от себе си една пънкарка, нахлупила метален шлем на главата си. Той я настъпи, тя отвори уста, за да писне и в този момент палката му отскочи от главата и^. Към получилия се звън се добави и кухото потракване на зъбите и^, защото тя бе затворила рязко челюстите си от силата на удара.
Развихрилият се металист се изправи на крака и заудря все по – силно, улучвайки главите на своите приятели. Един от тях, поощрен от това дивашко поведение се изправи върху масата и запя част от песента на Ахат “Дървото” :
– Хора, спрете! Спрете! СПРЕТЕ! Спретеееееееееееееееееееееееееееееееее!
Имитацията на Звезди беше наистина добра. Това момче имаше глас. Може би нямаше нищо друго, но глас поне имаше.
Междувременно, съседите на барабаниста едва го търпяха. Той удряше все по – силно и все по – бързо, използвайки ги вместо цимбали.
Изправиха се китарист с кухарка и едно момче, което извади тромпет изпод коженото си яке. Те засвириха най – отвратителната смесица от Контрол, Хиподил, Черно Фередже, Halloween и Ахат, която светът бе чувал. Смесицата бе отврати-телна, защото свириха всички тези неща едновременно, което никак не доприна-сяше за чистотата и смислеността на музиката.
Барабанистът завърши ударното си соло с невероятно силен удар по едно едро момче, което очевидно не хареса това му действие. Другите металисти се изправиха заедно с едрото момче, което очевидно им беше тартор, сграбчиха барабаниста и започнаха да го люлеят.
– Едно, ДВЕ, Триии! – На три го хвърлиха през витрината на McDonalds. Барабанистът премина плавно през стъклото, като през вода. Стъклото остана цяло за един, дъъълъг миг, след който то осъзна, че се държи глупаво и че това все пак не е “Матрицата”. Осъзнало това, стъклото се счупи зрелищно. Парчета стъкла, големи колкото глава на чалгаджия полетяха във въздуха и обсипаха с картеч невинните до доказване на противното минувачи. Немалко от тях пострадаха сериозно от острите, режещи стъкла, докато други пострадаха весело от тях, разсмивайки очевидците до сълзи.
Да, много хора плачеха. Ах, колко се смя тук Пешо!
Картината ставаше все по – неконтролируема. Непрестанно идващите нови клиенти гледаха като обсебени неприличните сцени, които се разиграваха пред тях.
Всички клиенти се бяха качили по масите и пееха своите любими песни, които бяха във всички жанрове на музиката, чалгата и дори попфолка. Един от металистите се изпика по посока на няколко тинейджърки, които влизаха в заведението за бързо маане. Въпреки, че младежът имаше желание, не му достигнаха сила и налягане. Струята се спихна току пред тях и почерта полукръг, който имаше силата на магически пентаграм. Девойките не посмяха да го преминат.
Все повече дрехи хвърчаха във въздуха, изритани от техните притежатели. Клиентелата, която бе по – пъстра от който и да е карнавал на безумци, се събличаше до голо.
След миг гледката вече беше неописуема.
Тук читателят очаква да получи някакво невероятно пъстро, убедително и цветисто описание на неописуемото.
Да, ама не, дами и господа, както казва Петко Бочаров. Гледката вобще не се поддава на описание. Лудницата, в която McDonalds се превърна за по – малко от минута е като Матрицата. За съжаление тя не може да бъде описана. Трябва да се види, за да се разбере.
Накратко казано “Всевъзможни хора правят всевъзможни неща”. Ако това не е достатъчно, читателите могат да се върнат на предишната страница и да умножат лудостта в нея по хиляда. Полученият резултат ни най – малко няма да се доближава до истината. Всички клиенти в McDonalds полудяха от всички възможни форми на лудостта едновременно1. Резултатът бе отвъд въображението на автора. Никоя наркоманска халюцинация , нито видение на шаман не може да се доближи до истината.
Всички служители се бяха скрили в работните помещения на заведението и бяха захлупили едни на други очите и ушите си.
Пешо наблюдаваше неописуемата гледка с неописуема комбинация от ужас и очарование. Никога досега не беше виждал подобно нещо. Неговото Отмъщение се сбъдваше в реално време.
Постепенно тревогата започваше да се промъква крадешком и да оглежда мебелировката в съзнанието на Пешо. Гледката ставаше все по – неудържимо нео-писуема с всеки изминал миг. Действията, които се извършваха само допреди минута биваха засенчвани от нови, още по – изчанчени действия. Темпото, с което клиентите лудееха ставаше все по – ожесточено. Пешо започваше да разбира, че изразът “ да куфееш до смърт” има съвсем реални измерения.
– “Това не може да е причинено само от моите халюциногени. Аз им сложих твърде малка доза, за да имат такъв силен ефект.” – Прозря внезапно картината Пешо и цял изстина. – “Или тези хора са били по – луди, отколкото аз си мислех, или някой е сложил още нещо в храната и напитките.”
Пешо се препоти от страх. Той съвсем не беше искал клиентите му да се изпонатръшкат в заведението му. Неговото Отмъщение съвсем не беше такова в замисъла си.
Той извади мобилния си и позвъни на Бърза помощ. След известно време на недоверие от тяхна страна, той успя да ги убеди с ужасения си тон и описанията си, че съвсем не ги лъже. Те обещаха да пратят всички налични екипи. За съжаление на Пешо, който не беше очаквал това, от Бърза помощ се обадиха на полицията и на пожарната и им съобщиха всички данни, с които разполагаха. От полицията изви-каха жандармерията, специализирания отряд за борба с тероризма, моторизираните полицейски отряди и още няколко други специалзирани звена.
Докато Пешо говореше с Бърза помощ, най – страшното, което той очакваше, се случи. Един от по – възрастните клиенти както правеше нещо неопи-суемо скандално2 изведнъж се хвана за гърдите и се строполи на земята.
Пешо прескочи плота, разделящ клиенти от пациенти в McDonalds и разбута с удари тълпата, която се бе насъбрала около стареца, и продължаваше своята ненормална оргия, сякаш нищо не се беше случило. Когато стигна до мъжа, Пешо разкъса ризата му с едно мощно движение, за да му даде възможност да диша по – свободно. Той започна сърдечен масаж и когато дойде време за изкуствено дишане с изненада забеляза, че един от неговите служители беше успял да стигне заедно с него и правеше нобходимата процедура.
С Божията помощ и малко късмет Пешо и служителят успяха да стабили-зират човека, който очевидно беше получи лек инфаркт, но те нямаха нито секунда време, за да си отдъхнат. Една старица, която кротко се кискаше в един от сумрач-ните ъгли на заведението1 и замеряше персонала с парчета асфалт, взети от някоя по – разбита част на софийските улици, изведнъж рязко смени състоянието си. Тя инвертира своята единица в нула2, ако може да се изразим вулгарно.
Жената изведнъж спря да се киска и започна да повръща на масата, а старческите и^ крайници се затресоха неконтролируемо. Пешо, прозрял, че това е епилептичен припадък3 скочи като тигър към нея, но не му достигна една десета от секундата, за да спаси живота и^. Тя се задави със собственото си повръщано, което навлезе и дробовете и^, а оттам вече нямаше връщане.
Множество силни викове откъснаха Пешо от старицата. Той затвори клепа-чите и^ и се обърна към клиентелата.
Гледката, която видя го порази – една трета от наличния състав на най – важните служители на McDonalds – клиентите, си бе отишла. За секунди, хора, които правеха всевъзможни, невероятни неща, бяха умрели по всевъзможни, невероятни начини. Нападали по масите и столове, пръснати на пода, те приличаха на опълченци на Шипка, предали Богу дух в страшната борба.
Отново, Пешо нямаше никакво време да реагира, защото в този миг чу полицейските сирени.
Нямаше време за мислене, нямаше нито секунда за Хамлетовски колебания4. Пешо използва представата, която имаше за опълченците на Шипка за да постъпи по начина, по който неговите предци бяха постъпвали в онова паметно сражение5.
Той използва телата на загиналите, за да барикадира вратите на McDonalds. Служителите му помогнаха без много да се колебаят, тъй като той им беше шеф и им плащаше заплатите в края на краищата.
Когато полицията пристигна, завари блокирани врати не с друго, а с купчи-ни от неподвижни тела. Някои от полицаите, които не бяха опитни, почувстваха че им се гади, а един от тях наистина повърна!
Линейките, пожарната и медиите пристигнаха след секунди.
Положението за Пешо ставаше все по – лошо с всеки изминат миг. Телевизиите предаваха наживо “труповете на купове”, както един от полицаите се изрази цинично пред камерата.
Събитията се трупаха с главоломно върху Пешо, което на практика означа-ваше, че бяха на път да му счупят главата.
Спецотрядите пристигнаха на местопрестъплението1 и незабавано отцепиха цялата “Витошка”, както и още няколко големи улици в радиус от сто метра.
След няколко минути пристигнаха министърът на вътрешните работи, главният секретар на МВР, военният министър, председателят на генералния щаб, президентът, който се шляеше безделно наоколо. Имаше и още един куп важни персони. В тяхна чест (а и заради вътрешния министър) радиусът на отцепения район нарастна с още сто метра.
Тук вече Пешо се видя в чудо. Тъй като знаеше колко се цени човешкият живот в България, той нямаше никакво съмнение, че всеки момент спецченгетата щяха да нахлуят и да изпозастрелят всичко живо, което им се мерне на мушка. После нямаше проблем да изкарат убитите виновни. Тук всеки беше невинен до показване на противното в медиите2.
Това беше чудото на демокрацията. Преди десети ноември 1989 година на народната милиция не и^ се е налагало да обяснява защо е застреляла тоя или оня. Сега се налагаше да се използва P.R. – най – страшното оръжие в нейните ръце.
Хубаво беше човек да си мисли, че има разлика между това да убиеш човек и после да се потиш като кон пред камерата и да обясняваш защо си го гръмнал с танка, и да убиеш човек и да се върнеш спокоен вкъщи при децата си, без никой да те притеснява.
Хубаво беше Пешо да си мисли всичко това, но той нямаше никакво време, поради което прехвърли тези мисли на един дъх и се затича нагоре по стълбите със скоростта на ракета – носител.
Снайперистите все още не бяха успели да заемат позиции, поради което никой не го гръмна заради това, че се движи. Някои полицаи се опитаха да стрелят през счупената витрина на McDonalds, но стълбите пречеха на видимостта им и никой не успя да вземе главата на Пешо като ловен трофей3.
Пешо нахлу в кабинета си4... и замръзна. Там, на стола му седеше Боровинка Боровинкова, съвсем гола. Пешо успя за секунда да се пребори с либидото си, припомняйки му злощастното струпване на събития в последните минути и успя да изхъхри :
– Какво правиш? Защо седиш гола на моето кресло в моя кабинет?
Боровинка му се усмихна ... и извади голям, тежък, черен, гаден на вид пистолет, с който тя без предисловия го застреля.
Пешо отвори очи и учуден, осъзна, че е още жив. Той се обърна и зад себе си видя голяма дупка, разцъфнала във вратата на кабинета му.
Боровинка го загледа невярващо за секунда, но на лицето и^ разцъфна гадна усмивка и тя извади измежду краката си още един черен пистолет, неотличаващ се с нищо от първия. Тя насочи двете човекоубийствени оръжия и изпразни пълни-телите им срещу Пешо.
Даа, какъв живот!
Шокът бе толкова силен, че Пешо можеше да умре просто от адреналина, който скочи до небесата в тялото му.
Разбира се, куршумите бяха на по – предно място в списъка на причините, заради които Пешо можеше да умре, но не искаше.
По чудо той остана жив.
Този път той не бе имал време да затвори очите си. Винаги щеше да помни пламъците, излизащи от дулата на пистолетите, от които му притъмня, трясъците на изстрелите, които се впиваха злостно в ушите му като възпитателка от начално училище, димът, който излизаше от дулата като злия дух от данъчната бутилка.
Въпреки всичко той остана жив. Въпреки тридесет и двата деветмилимет-рови куршуми, които се устремиха към неговото тяло с начална скорост от 880 м/сек, той оцеля. Нещо повече – той бе невредим.
Пешо погледна към младата Боровинка Боровинкова и след това се обърна към стената зад него, която бе нашарена с дупки като лунната повърхност или дори по – страшния случай – като лицето на тинейджър(ка) с хормонални проблеми.
Пешо пак се обърна към Боровинка, след това пак провери стената с дупки-те. Те бяха точно зад тялото му. Всички изстрели трябваше да са го улучили и да са продължили по живо по здраво към стената. Той попипа тялото си – то бе съвсем плътно и с нищо не наподобяваше на швейцарско сирене1. Той погледна към Боровинка, която го наблюдаваше с искрено учудване. Самият Пешо недоумяваше какво се бе случило2.
Най – после Боровинка се съвзе:
– Ух, мамка му, някой ангел пак е гледал “Криминале”. – Тя въздъхна с досада и хвърли пистолетите, на пода, където те се превърнаха в сенки и изчезнаха.
– Съжалявам, сладур, че не можах да те обслужа напълно. – Тя въздъхна. – Май ще те оставим на топлата ласка на българската полиция. Дано си свършат поне веднъж работата, за които им плащаме. – Тя възвърна истинския си вид – сянка с рога – и се шмугна в стената3.
– Почакай! – Викна след нея и се опита да я улови Пешо. – Кои сте вие?
– Как, ти не разбра ли досега кой те подработва? – Засмя се с със звънливия си, но вече и плосък глас Боровинка Боровинкова. – Ние, това сме Ада и приятели!
– Като Павароти и приятели ли? – Изуми се Пешо.
– Е, да, той има по – добър глас. – С неохота призна Боровинка. – Но ние пък сме АДСКИ готини!
Сянката, в която Боровинка се бе превърнала, се шмугна под вратата и избяга.
– Почакай, коя си ти? – Викна след нея Пешо.
– Нима не позна коя съм? Аз съм Сянката на Дявола. – Стените подеха шепота и^ и се разтрепераха от адското докосване.
– Ти си сложила още нещо в храните, нали! – Викна след нея Пешо. – Когато беше в мъжката тоалетна не си се гримирала, а си забърквала отрови!
– Щом така ще се почувстваш по – добре, можеш да си мислиш че аз съм ги отровила, а не ти. – Засмя се Сянката на Дявола. – Мисли каквото искаш, но мога да ти кажа, че тук нямах толкова работа, колкото си мислех, че ще ми се наложи да върша. Вие се справяхте отлично и сами!
– Не е вярно! Всеки знае, че твоят господар е Повелител на лъжите и Баща на абсурдите! Лъжи, но мен няма да измамиш повече! – Изкрещя Пешо на стената.
– Не е нужно да те лъжа, скъпи. Ти сам го правиш. – Отекна шепотът и^.
Сянката на Дявола изчезна, а на стола, където Боровинка Боровинкова бе седяла, останаха пламтящи огнени следи, които след миг изчезнаха.
Пешо разби вратата с ритник1 и се понесе като вятър към тоалетната.
Положението наистина беше напечено.

Нагоре