Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06.2010 17:48 - Лудост в McDonalds - част I
Автор: raylight Категория: Забавление   
Прочетен: 6696 Коментари: 5 Гласове:
18

Последна промяна: 23.06.2010 17:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


ЛУДОСТ В McDonalds


ИЛИ


ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ЕДИН ПЕШЕХОДЕЦ


ОТ

ЛЪЧЕЗАР ПЛАМЕНОВ ТОМОВ






Забележка : Всички събития в този разказ са напълно измислени, без оглед с реалността. Всяка прилика с действителни събития е напълно случайна от наша страна и злонамерено нарочна от страна на събитията.
Забележка: Главният герой на разказа е действителна личност с действи-телни проблеми, но действията му в този разказ са напълно измислени (И Слава Богу). Всякакви опити да се придава реалност на фиктивните събития са криминални по своята същност и следователно – порочни и подсъдни.





ЧАСТ I

АХ, СПОМЕНИ





Петър Стойков, известен още и с кодовото име “Пешо Американеца”, отри морното си чело и примижа. Въпреки че преди месец бе повишен в менажер след поредното си завръщане от оня, новия свят, все още в главата му се мяркаха страшни видения от миналото, които се преплитаха с настоящето в умореното му съзнание. Не можеше да се отърси от спомените.
“Пешо се бе обърнал с гръб към касата, опитвайки се да си спомни какво му бяха поръчали двамата къдрокоси попфолк маниаци, когато зад него се разнесе тътен. Пешо не бе присъствал на изригването на вулкан, но имаше смътното чувство, че това за един уважаващ себе си Везувий или за една Етна беше еквива-лентът на прочистането на гърлото, след което се отприщваше арията на смъртта.
Тътенът се разнесе още веднъж – този път по – силно и с намек за нетърпение. Пешо не бе чувал някой вулкан някога да е проявявал нетърпение. Гняв, може би, но не и нетърпение. Тектоничните процеси бяха бавна и търпелива работа и не бързаха за никъде.
Тази дребна подробност му подсказа страшната истина.
Това не можеше да е вулкан. Пешо беше малко объркан, но бе сигурен, че не бяха поръчвали такива от Америка, а се съмняваше, че ще има в България. Сигурен беше, че отдавна не се сглобяват портативни вулкани – заводите бяха фалирали. Вярно, имаше вулканизатори, но той имаше смътното подозрение, че това не беше същото.
Щом не беше вулкан, можеше да е само едно нещо. Клиент.
Тътенът се разнесе отново, по – силен и гневен отпреди. Пешо се обърна бавно, треперейки пред гледките, които въображението му услужливо предоста-вяше на съзнанието му срещу скромна комисионна.
Когато се обърна и видя истината, въображението му мълчаливо си пода-де оставката. Те такова животно Пешо досега не беше срещал.
Една огромна, двестакилограмова ламя с уриненожълта перука, облечена в ярки, безвкусни одежди, нацапотена надве – натри, с огнен дъх и търпелив змийски поглед.
И това нещо се наричаше с гордото име човек!
– ЪЪЪЪЪ – започна бавно видението от друга, по – гадна реалност. Неговият глас (по – точно нейният – видението изглежда имаше пол и той беше женски) имаше мощта на ураган и напомняше на свистенето на гореща пара от вулканични гейзери. Имаше нещо толкова геологично в този глас!
Гласът на видението приглади косата му назад и мигновено я боядиса в мръсно рус цвят. Силата на вибрациите бе толкова голяма, че Пешо едва се задържа на крака. Той бе издухан чак до гриловете, където служителите от
McDonalds измъчваха бургери с огън. Докато Пешо се опитваше да изпълзи до прикритието на един автомат за напитки, огромната, чудовищна жена отвори пастта си и изрева с всичка сила :
– ИИИИИСКААААМ ДААААА ЯАААААМ!
Автоматът за напитки се преобърна от силата на това свирепо бучене, оставяйки Пешо сам срещу опасността, наречена “клиент в McDonalds”.
Колкото и да бе страшно, дон Пепито де лос Стойкос – “Рицарят на печелившия образ” осъзна, че трябва да обслужи дамата. Все пак това му беше работата.
Преизпълнен с гордост от своята чутовна смелост, той се изправи гордо и любезно запита дамището, което би уплашило и мъжка горила в размножителния и^ период (особено в него) :
– Какво по – точно искате да ядете?
– ЪЪЪЪЪЪЪЪ – започна видението от женски пол. – АМЧИ, НИ ЗНАМ, ДА ГО Е...А.
– Помислете си спокойно. Аз ще изчакам. – Усмихна се чаровно на обърканото създание Пепито. Той си придърпа стол и седна, чакайки видението да оформи изречение, посредством което да си поръча храна.
Пешо можеше да види мислите на огромната жена. Те се блъскаха едни в други като ледници в Северно море, преобръщаха се в спокойните води на нейното съзнание и бавно и постепенно се разтапяха в топлината на нейното безразличие.
Все пак някои от тези мисли оцеляваха, но се бореха помежду си, коя от тях да бъде обработена първа от централния процесор на мозъка и^, който просто не можеше да схване идеята за паралелна обработка на данните.
Докато Пешо си представяше мислите на жената като ледници, неговите собствени мисли се стапяха в хипнотизираното му съзнание и изчезваха в мъглите на спомените, обгръщащи умиращото настояще в царствените гробници на миналото – там където се стапят всички мечти, там където надеждите посивяват, там където птиците не летят, там където нощта скърби и духовете нещастни бродят и тъгуват по загиналото “може би”.1
Причината за хипнозата на Пепито беше дъвката на жената. Видението дъвчеше една малка бяла дъвчица, която се криеше в гънките на устата и^ и въпреки това Пепито успяваше да проследи пътя и^. Това ставаше лесно, тъй като женището дъвчеше с отворена уста и част от стационарната във времето орбита на дъвката беше видима от неговата позиция. С помощта на решаването на система частни диференциални уравнения наум (нещо, което той по принцип не можеше, но за целта на разказа направи), орбитата на дъвката беше изведена като идеална геометреична крива. Тази орбита беше елиптична.
Така Пепито можеше да проследи пътя на дъвката, която с помощта на езика на видението отскачаше от зъб на зъб по дългата си обиколка из огромната му2 паст. Забравихме да упоменем, че дъвката се въртеше по часовниковата стрелка. В същата посока се въртяха и очите на Пепито, макар и да не бяха много добре синхронизирани – едното изпреварваше другото с един милиметър на всяка обиколка.”
– Г-н Стойков, трябва да подпишете фактурата на доставчика. – Гласът на младата служителка Боровинка Боровинкова го откъсна от кошмарния спомен. Този глас беше сочен и извикваше в съзнанието на свободния мъж представата за сладки удоволствия с горски плодове.
Пешо погледна замаяно към документа, който младото момиче му поднесе и го подписа като насън. Откакто бе станал менажер на тоя зверилник, носещ гордо-то име на американската верига за бързи закуски, всичко като че ли му се случваше като насън. Той все още живееше в ужасяващото минало, от което съзнанието му, замъглено от ароматните пари на пържени картофки, изглежда не можеше да се откъсне.
Споменът за онзи сандвич беше твърде ужасяващ.
“Пепито подаде със страх невероятно правдиво наречения БигМак на своята чудовщина клиентка. Бургерът беше изтръгнат от ръката му и безжа-лостно изяден заедно с картонената опаковка по начин, който щеше да остане в паметта на бъдещия менажер за дълго, дълго време напред. Този начин беше неописуем, което ни спестява мъчителното описание на тази позорна консумация на пържено месо. Отвратителното, антихигиенично и невероятно шумно изяж-дане и изплюскване беше връх в историята на това заведение, познало твърде много изтезания в своята кратко съществувание. Петър бе толкова потресен, че дори не можа да повърне като хората.
Най – страшното дойде след изяждането на бургера. Очевидно връзката между храната и либидото на това същество бе твърде директна, тъй като то му налетя1 по един много директен и наистина буквален начин. Чудовището мина през плота, разделящ продавач от клиент в McDonalds като сумист през харти-ена преграда и притисна с туловището си дон Пепито към стената, не оставяйки му никакъв изход за бягство, тъй като бе заклещило главата му между огромните си гърди като в менгеме. С топлия си гальовен глас, който разтопи ушната му кал и нагорещи лицето му, тя му каза :
– Искаш ли да мa ибйеш бйе, плевенчански Salinger, такъв?!
Тук в главата на дон Пепито изплува текст от песен на “Обратен ефект”2: “Стига, моля ви, мадам, мене многу мъ йе срам!” Той обаче успя само да каже :
– Стига, недейте така. Интимните взаимоотношения между служите-лите на McDonalds и клиентите са забранени.
– Аз пък ти разрешавам, момченце, случайно съм ти шйефка. – Избуча привидението и повдигна полите си. Тя (или то – все тая) го събори на земята, разкъсвайки същевременно панталоните му и започна да подскача отгоре му пред изумените клиенти на веригата за бързо хранене3.”
Пешо поклати глава и се заизкачва бавно към втория етаж на заведението, за да провери как са клиентите там, горе. Спомените не преставаха да го преследват и измъчват, коварни като жени, но за съжаление далеч не толкова хубави.
В онази случка една от служителките беше повикала полицията, която успя да отведе онова чудовище далеч от него. В известен смисъл всичко бе завършило щастливо.
– “Тя все пак си получи удоволствието.” – Горчиво си помисли той. Полицията не бе успяла да я вдигне от него преди това. Странно, но и той си полу-чи удоволствието, при това два пъти. Целият този страх бе напомпал в сърцето му1 толкова много кипящ адреналин, че той просто не можеше да се удържи2. Тогава бе почувствал всичко два пъти по – силно, заради ужаса от чудовището.
– “Ето защо в някои страни като Турция обичат прасковките.” – Замисли се Пешо. – “Изживяването на ръба между живота и смъртта прави удоволстви-ето по – силно. Секс и Ужас – странно, но факт. Както и да е – по – добре Секс и Ужас, отколкото сексът да е ужас.” – Замисли се той философски.
Колкото и обаче той да се опитваше да разкраси спомена, не можеше да прикрие факта, че сексът не отменяше ужаса, който се бе загнездил дълбоко в душата на благородния Американец – Пешо. От онзи ден Пешо имаше фобии от дебели хора в таква степен, че се страхуваше дори от приятелите си – двамата братя Евгени и Лъчезар, въпреки, че техните фигури бяха по – скоро атлетични и твърде далеч от определението “дебели”.
Ето докъде бе стигнал благородникът дон Пепито де лос Стойкос, биейки се с язовирите3 на живота.
Боровинка Боровинкова проследи с поглед бавно, унило качващия се по стълбата на живота си (метафора на стълбата на заведението) Пешо. Именно тя бе повикала полицията, за да го спаси от грозящия го секс с огромна непозната. Тогава тя не бе отмъстила за него, но някой ден щеше да му помогне. Боровинка бе влюбена в него.
– “Почакай, любими. Някой ден възмездието ще бъде раздадено. Заклевам се на гроба на твоята невинност и чистота.” – Боровинка изтри една сълза от окото си4 и се върна към своите задължения.
Пешо говореше с клиентите на McDonalds с един кух, тон, лишен от сърдеч-ност, както би говорил някой робот от фантастичен научно – фантастичен роман.
Той пак бе потънал в спомените си.
– “Беше ведър слънчев ден, когато актЕвистите на младежкия Боцинтерн се явиха на протест пред неговото заведение за бързо хранене и бавно смилане. Валеше, бурен, гневен дъжд, който тропаше по унилата, огряна от веселото слънце, земя. Всички бяха толкова тъжни, а многоцветната дъга, появила се в небето, открито се гавреше с тяхното настроение.
Веселият протест срещу Американския Империализъм и Реализъм започна с хвърляне на миши барабонки по стъклата на McDonalds. Тъй като една от тях описа великолепна парабола и попадна в устата на командира на спецотряда към СДВР – г-л Иван Иванов Иванов, полицаите атакуваха светкавично групата, която изведнъж се оказа отлично въоръжена и настана голямо и кърваво веселие
пред витрините на заведението, което бе пълно с деца и техните родители, дошли на семейно парти.
Дон Пепито се опита да изведе ужасените възрастни, които прикриваха дечицата с телата си, през служебния вход, но откри, че там има въоръжена тълпа от младежката организация “Ернесто Че Тебара”. Камъните мигновено заваляха като градушка по уплашените клиенти. Много от тях паднаха на земята, повличайки децата си с тях, за да ги закрият с телата си от безмилост-ното нападение. Един от по – малките камъни се удари в широко отворената врата, отскочи и се стовари върху главата на едно от невръстните деца. То се строполи на земята, а от главата му потече тънка струйка кръв.
Тук Дон Пепито обезумя – той сграбчи с ръце двата най – големи камъка, които кръвясалият му взор успя да забележи и се хвърли срещу тълпата. Попаднал в най – гъстата част на гмежта и^, той заудря с рев, какъвто обикновено човешките бели дробове не позволяват да се чуе. Яростта му бе толкова силна, че той не виждаше нищо, не чуваше нищо, не усещаше нищо освен бученето на кръвта в лицето и ушите си, обливаща го на топли вълни. Той удряше и удряше и удряше, а гласът му вече бе прегракнал от рев ...”
– Какво? – Объркан, Пешо най – после усети, че един от клиентите се опитва да прилече вниманието му. Беше едър, ведър и по – зле гримиран и от Азис.
– Искам да ма обслужат бе, парцал! – Викна му онзи, но погледна ръцете му и млъкна, уплашен.
Пешо последва погледа му и се взря в ръцете си – беше стиснал толкова здраво юмруци, че ноктите му1 бяха издълбали дълбоки бразди в дланите му.
– “По – скоро приличат на вади.” – Помисли си той. – “Вади, напояващи земите, що плод ни дават и нека онзи, който осмели се, да възстане срещу гибелната сила на водата, даваща живот и сила и в смъртта.”2
Кръвта привлече вниманието му и го върна назад във времето, обратно в неспокойния свят на спомените, които отказваха да се предадат.
– “Толкова кръв” – мислеше си Пешо. – “Толкова кръв по ръцете ми. Времето не можа да я изтрие, водата не успя да я измие, забравата отказа да я постигне. Нима това е съдбата ми? Като бродещ призрак насред погинали бойни полета ли ще се движа вечно в този свят на сенки, болка и скърби, къде ни Слънце ни Луна облаците вечни ще пробият?”3
Той потъна в спомена :
– “Когато дон Пепито дойде на себе си, всичко вече бе свършило. Полицията изнасяше последните тела от мястото на “произшествието”, както те се изразиха тактично и деликатно. Дон Пепито погледна камъните, които отдавна бе изпуснал и не можа да ги познае – бяха покрити със засъхнала, спечена кафява кора, която той инстинктивно разпозна и извърна поглед, за да повърне шумно Той се изправи бавно, с помощта на две ченгета, които го хванаха за мишците. Болката в левия му крак му рязко му напомни, че не се е разминал
невредим от битката”.
Пешо гледаше дланите си, пренебрегвайки пулсиращата болка от раните по тях. Кръвта бе спряла да тече.
– “В края на краищата всичко бе свършило добре. Полицията не го арестува – по – късно Дон Пепито бе разбрал, че в битката с младите бандити от Боцинтерна са пострадали немалък брой полицаи Оказало се, че младежите носели огнестрелно оръжие и запалителни бомби, които не се посвенили да използват срешу всички органи и тъкани на реда. Някои от полицаите били тежко ранени.
Именно по тази причина полицаите изпитваха странно нежелание да обвинят в каквото и да било дон Пепито, който бе прекалил в желанието си да спаси клиентите на McDonalds. Вярно бе, че той бе изпаднал в неконтролируема ярост, резултатът на която патолозите все още изчегъртваха от асфалта на улицата около заведението, но все пак той имаше двама високопоставени приятели – братята Евгени и Лъчезар. Двамата от отряда на Седемте самураи1 имаха наистина високопоставени приятели и успяха да потулят случая, като го накраха да обещае, че повече няма да изпада в такива пристъпи, дори за собствено удоволствие. От McDonalds и родителите на децата, които той спаси, организираха парти в негова чест, което го трогна неимоверно много. Въпреки това те учтиво отказаха да идват пак в заведението от страх протестите да не се повторят, по – силни при това.
Детето, което бе улучено от камък в главата, имаше слабо сътресение на мозъка и леко пукване на няколко от костите на черепа, но лекарите обещаваха, че всичко това ще отмине за твърде кратко време. Психическата травма, обаче щеше да изисква повече усилия, за да се преодолее. На полицаите щяха да им трябват години, за да се възстановят от стреса и нараняванията на онзи тъжен, слънчев ден и вероятно нямаше да бъдат повече годни за служба. По тази причина те бяха пенсионирани с офицерски чинове и подобаващо възнаграждение за изпълнения им дълг.
Дон Пепито съзнаваше, че този край не бе толкова добър, колкото му се струваше на него, но той се радваше, че е останал жив след онзи ден и това му бе достатъчно.”
Пешо се върна в настоящото и се вгледа в клиентите си – те бяха удивителна комбинация от чалга, рап и поп звезди, които смятаха, че е много престижно да стоят с часове в заведение за бързи закуски и бавно да нагъват хамбургери и да пият апатична кола.
Онзи, който можеше да уплаши и Азис, го гледаше и трепереше от ужас. Пешо го попита дали иска още нещо, на който въпрос онзи само безмълвно покла-ти глава, а очите му бяха като на заек, хипнотизиран от погледа на змия.
– “Защо ме гледа така?” – Зачуди се Пешо, без да може да види колко твърд бе станал собственият му поглед. Той се обърна и се запъти към тоалетната, за да измие ръцете си. Поне тази кръв щеше да отмие.
Долу, в McDonalds влетя шумно ято от пънкари, металисти, рапъри, онанисти и други любители на музиката, и още нещо. Те веднага започнаха да се ругаят с обикновените фолкманиаци, фръцли, сноби, клошари, журналисти, бизнес-мени, чудовища, киборги, кискащи се фенки на Д-2 и C-4, кафеджийни мързелив-ци, безработни опортюнисти и всички останали от обичайните заподозрени в това
прекрасно заведение за бързо хранене и още по – бързо американизиране.
Пешо излезе от тоалетната и погледна през парапета на стълбището към новодошлите му (отзад) клиенти. Невъобразимата гмеж, която те образуваха заед-но с отдавна висящите по масите стари посетители, бе твърде модернистична за неговите очи. Той се извърна и спомените отново закръжиха като мухи над затормозеното от такива гледки съзнание.
– “Звънчето над вратата, което дон Пепито бе сложил по – рано същия ден в израз на закачливост към клиентите1, палаво иззвъня, когато Азис Велико-лепни влезе в McDonalds. На дон Пепито де лос Стойкос звъненето подозрително му заприлича на кискане.
Азис огледа всички продавачи в заведението, които се бяха строили мирно пред нежния му, галещ поглед2. Всички бяха от хубави по – хубави, от млади по – млади, от глупави по – глупави и всички обожаваха неговата музика. Азис беше идолът на последното поколение.
Погледът му се спря на дон Пепито и в един ужасен за съдбата на чове-чеството миг, Азис му намигна.
Дон Пепито все пак спази добрия тон и въпреки, че преглътна, а очите му зашариха едновременно във всички посоки3, той все пак зададе дежурния си въпрос с любезния си плевенски тенор:
– Какво ще обичате?
– Теб, сладур – Отговори му Азис, и преди шокираният дон Пепито да реагира се наведе през плота и му лепна една сочна целувка. Дон Пепито направи салто назад и замалко не се удари в грила, след което търти да бяга най – позорно от мястото на произшествието.
Пешо почисти очите си, които се бяха навлажнили от спомена. Всеки път, когато се сетеше за Азис и образът му изникваше пред очите му, те се насълзяваха и се опитваха да да се преобърнат в кухините си.
– “Слава Богу, че тогава се сетих да пусна албума на Cannibal Corpse, който Лъчезар ми беше подарил ” – Мислеше си Пешо. Този албум му бе спасил живота и по – важното – честта. Азис беше избягал с писъци от дивашките крясъци на death – metal бандата. Лечението бе наистина радикално, но нищо друго не можеше да помогне срещу този певец, освен може би, огнехвъргачка4.
Оттогава Пешо бе станал фанатичен привърженик на death – metal – а, макар понякога еретично да го наричаше “dead metal”.
Лютата словесна битка му напомни за две отминали събития, които натрапчиво се въртяха в главата му и отказваха да си отидат.
Две битки в неговия McDonalds, които за съжаление завършиха
благополучно. Слави срещу джазистите и отборната битка по музикални пристрастия.
Само като си припомни имената на двете събития, Пешо потрепера от мисълта, че всички като по чудо се бяха отървали без сериозни наранявания.
– “А трябваше да го запомнят за цял живот” – Помисли си той. – “Трябва-ше да ги боли всеки път, когато се сетят за тези битки. Трябваше да помнят кога си ми потрошили McDonalds - а”
Първият спомен нахлу в съзнанието му като полиция в публичен дом :
– “Вратата се отвори и си остана отворена. Един от бандитите, наричащ себе си телохранител изсумтя кратко и доволно към нея, и след това опари всички с професионалния си поглед, който сякаш казваше “Ей сига шъ ви ибйем родата на всички до дивйето коляно и фтора рамйенна става”. След него влязоха още двама телобиячи и самият, неповторимият, уникалният, уникумът – Славиии Трифоноооов! ”
Пешо потръпна за миг, вторачен в незабравимото и още по – страшно – непоправимото минало.
– “Каква стана тя тогава.” – Помисли си той. – “Знаех си, че не трябваше да го пускам, след като имаше толкова много джаз фенове в заведението ми, ала лесно ли се гони Слави Трифонов? Нахален е като муха – комарджия1.”
Образът на нещастието помрачи погледа му. Той вече не виждаше настоящето :
– “Слави Трифонов високомерно замълча и извърна поглед, когато Пешо му зададе обичайния си въпрос2. Светлината от лампите се отразяваше по особен, феерична начин от голото му теме и хвърляше приказни отблясъци сред сумрач-ната тишина на завдението3. Вместо великия водещ, се обади една от мутрите, която направи следната поръчка :
– Слушай сега, копеленце, ниедно. Искаме четири големи мака, осем порции пържен сурогат за водка и нещо за пиене, ама да не е джазирано, щото мразим джазо.
За опитността на Пешо на този етап (по това време той вече бе ходил веднъж в Америка, която той наричаше “Опакованата земя”), може да се съди от спокойствието, с което преведе поръчката на относително нормален език:
– Четири Бигмака, осем порции пържени картофки без сирене, и четири големи сока “фреш от кош”.
– Абе, брато, ти нещо да не ни будалкаш с тия фрешове? – Набърчи широкото си чело4 горилата и се почеса по неизбръсната си брадичка. – К’во значи това “фреш от кош”?
– Ами, взимаме четири цитрусови плода, прясно хвърлени в коша за боклук,
вадим ги и ги натъпкваме в уреда за пасиране, който предварително сме оставили непочистен от предния път. – Обясни му прилежният дон Пепито. – Каквото излезе от там, това е “фреш от кош.”
– Ма ти ебаваш ли се с мене, а, бе кютук. – Тресна с юмруци по масата горилата. – К’ви са тия помии, дет’ ша ни ги даваш, бе?
– Спокойно, няма защо да грухтите от яд. – Посъветва го дон Пепито. – За клиенти от кош имаме “фреш от кош”.
– Браво, добре го закова! – Изръкопляскаха му феновете на джаза, които не бяха харесали забележката за джазираните напитки. Всъщност те пиеха точно такива.
– А искаш ли да проверим какъв фреш ще изстискаме от твоя кош, мотористче нещастно? – Стисна го за гърлото горилата.
– Колеги, ще допуснем ли тия чалгахаджии да ни бият персонала на любимото заведение? – Викна шефът на всички джазари с пълен глас. Той оглавяваше голяма банда.
Всички мутри и самият Слави Трифонов се обърнаха към него и свалиха черните си очила.
Дон Пепито използва момента, за да цапардоса по тиквата мутрата, която го държеше за гърлото. За целта той употреби един тиган, подхвърлен му от секцията за изпичане и други мъчения в кухнята. Мутрата се свлече на третия път, изпускайки гърлото му.
– Брас секция, напред! – Викаше указанията си шефът на джазарите. – Басисти, в атака с грифовете напред! Челисти, флангови атаки! Ударни, удряй!
“Jam session” – ът беше жесток.
Хвърляха се маси, чупеха се столове (а някои от тях бяха желязни), разбиваха се челюсти, преобръщаха се табли с храна и напитки, събаряха се служители и служителки на McDonalds, лееха се кръв, пот и лимфна течност.
Когато полицията дойде, нейните служители с радост се включиха в борбата , доразбивайки и без това разкъртеното заведение, превръщайки го в руини.”
– “Проклети джазисти, проклет Слави Трифонов” – Мислеше си Пешо, вторачен в спомените си. – “Как не си уговориха среща да се избиват на неутрален терен, ами трябваше да го направят насред моето заведение? Да бяха само те! В деня, в който най – после, след много и тежки усилия успяхме да отворим отново, се изсипаха стотици металисти, чалгаманиаци, поп, диско, алтернатив, рап и какви ли още не фенове.” – Тази битка Пешо дори не искаше да си припомня. Тя се пренесе по улиците на мирно спящия със себе си град и го подпали от край до край . Всеки се биеше срещу всеки, като на всяка секунда се сключваха и се разва-ляха най – различни съюзи и съглашения, основани на обща омраза към различни музикални течения от страна на привърженици на други музикални течения. Някои от по – пияните фанатици се биеха срещу себе си и неизменно побеждаваха в тази схватка.
Гледката беше много поучителна ... но само ако наблюдаваш от въздуха. За Пешо, който следеше отблизо изявите на тези фенове, тя не беше никак приятна. Дуелите с надпикаване, показването на голи задни части, замерянето с камъни, което му напомни за онзи трагичен случай, чупенето на пластмасови бутилки с кока – кола в главите на противника1, масовите мелета, дърпането на халки и пиърсинг, груповото повръщане и другите елементи на тази организирана забава бяха за сметка на заведението и докато сме на думата – за сметка на града и градската управа.
– Помощ, господин Стойков, нуждаем се то вас! – Един сочен женски глас прекъсна мислите му и разряза рязко спомените му като с нож.
Стойков трепна и се раздвижи като оживяла статуя. Беше гласът на г-ца Боровинкова!
Без да губи време, той се плъзна по парапета на стълбището, на който до преди миг се бе подпирал и влетя със скок в мелето.
След секунди той държеше по един нехранимайко във всяка ръка и ги разтърсваше свирепо. Приличаше на Херкулес, прекарал един месец в нацистки концлагер. Силата бе останала, но май само тя. Другото си бе заминало. В случая на Пешо, то не беше и идвало2.
Изненадващо, но и двамата бяха металисти. Бяха се скарали заради жена или по – точно заради една фенка на “HIM”. И двамата мразеха групата заради зелените очи на на нейния вокалист Виле Вало – причината, заради която мацката и^ беше фенка. Скандалът беше предизвикан от различията в мненията им как да постъпят с тази металистка. Единият предлагаше да и^ скъсат раницата, на която беше изрисувано лицето на Виле, докато другият предлагаше просто да я скъсат.
Спорът им прерасна в ръкопашен бой, преди Пешо да успее да ги разтърве.
Той самият ги предаде на полицаите, които си бяха направили специална будка точно до това заведение, прочуто с масовите побои на клиентите си.
Тази случка събуди фрагменти от стари спомени, които се изсипаха на порой в съзнанието на Пешо. Безброй лица, ухилени и намръщени, брадясали и избръснати, широки и тесни, тъмни и светли, гладки и набръчкани, с правилни и с ужасяващо неправилни черти, големи носове, малки устни, ниски чела и големи уши. Лица които му се присмиваха, които го заплашваха, които го умоляваха, които му намигваха и облизваха устни; с черни като въглен очи, които го гледаха с жар от сурово, мъжко лице; руси коси, ображдащи къдрава черна брада като ореол на простотата. Всяко от тези лица му викаше нещо – псувни, обиди3, ласкателства, комплименти4, искаше нещо, настояваше за нещо друго, оплакваше се от нещо трето. Пешо виждаше неприличните жестове, размаханите юмруци, опитите за удари или за интимно докосване. Всички тези, лица, гласове, жестове, желания,
оплаквания и молби се сляха в една обща какафония от образи и звук, която се преплете и разми в главата му. Пешо почувства как светът се завърта1.
Той изломоти нещо на разтревожената Боровинка и заплете крака нагоре по стълбите, махвайки и^ да го остави на мира. Тя остана да гледа след него с пребледняло лице. Така изглеждаше дори по – красива от обикновено, което наистина значеше твърде много.
Пешо успя някак да се довлече до тоалетната и влезе в нея, удряйки вратата с рамо. Тези, които бяха вътре и използваха писоарите само го погледнаха и избягаха от помещението като ято лешояди, разгонено от лъвове.
Петър Стойков, менажер в McDonalds наплиска лицето си с вода от мивката и се погледна в огледалото. Не остана никак доволен от това, което видя – тъмни кръгове имаше под две разтревожени утринни звезди, които той имаше нахалст-вото да нарича свои очи.Блясъкът им изглеждаше помръкнал, замъглен от спомени.
Кашата, в която се бе превърнал мозъкът му от ужасната какафония от спомени, връхлетяла с пълна сила, бе на точката на кипене. Пешо нямаше повече сили.
– Не издържам вече. – Заплака той. – Не мога повече.
Дълбоко в неговия разсъдък нещо прещрака и той вдигна разкривеното си лице отново към огледалото.
– Ще им отмъстя на всички. – Закле се той. – Ще ги накарам да проклинат деня, в който са се родили и да възпеят “денят последен, в който ще разцъфнат вси страдания и болки и вдовици нажалени ще просят милост от косача, с отчаян вой дрехи ще раздират и косите с пръст черна ще покрият, защото иде неизбежната разплата2”!
След тази заплаха той удари с юмрук по огледалото, разбивайки го на хиляди малки парченца. После извади пакетче памучни салфетки и избърса кокал-четата на дясната си ръка, хвърли използваните в кошчето за боклук, и излезе с достойнство от тоалетната3.









Тагове:   Плевен,   McDonalds,   лудост,   разказ,


Гласувай:
18




Следващ постинг
Предишен постинг

1. raylight - Забележка
23.06.2010 18:16
цитатите са от стихотворения на автора, т.е. мои стихотворения
цитирай
2. raylight - Това е писано
24.06.2010 09:51
преди 2005-а година
цитирай
3. desperada1 - ?
24.06.2010 15:10
плевенчански какво???
цитирай
4. raylight - Salinger
24.06.2010 15:48
т.е. Селинджър
цитирай
5. karambol5 - :)))) Чакам и втората част :)))))
25.06.2010 10:23
:)))) Чакам и втората част :)))))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: raylight
Категория: Технологии
Прочетен: 3234797
Постинги: 365
Коментари: 2485
Гласове: 11853
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031