Слънцето бавно залязва над златиста равнина,

Бледнее розовата корона на Царя на деня.

Гасне светликът на надеждата, удавен във тъма,

А аз лежа самичка сред нива плодородна –

Изгубена, отчаяна, смълчана –

Пред величието звездно на нощта.

Ще дойде време, утро ще настане –

Ще ме завари увехнала, унила,

пред мрака свела своята глава.

Ала лъчите жарки ще погалят моето лице –

Ще се усмихна възродена и ще се протегна към деня,

Стиснала черна пръст в своите ръце,

Ронеща се бавно над златни класове,

Неполюшвани от вятъра, недокоснати от роса,

Пред своята земя гръб ще преклоня, -

Родителка на плодове и дарове безчет.