„ Woke културата“ и „постлиберализмът“
Отговорът на социалното учение на Църквата
Негово Високопреосвещенство кардинал Кристоф Пиер
Апостолически нунций в Съединените американски щати
Превод; Лъчезар Томов

Увод

През последните години в Съединените щати наблюдаваме интензивни културни и политически дебати (някои от тях прераснаха и в насилие), които повлияха и на други части на света. В основата на тези сблъсъци стоят две идеологии: т.нар. „woke култура“ и т.нар. „постлиберализъм“.

Осъзнавам, че употребата на термина „woke“ и употребата на термина „постлиберализъм“ често са били манипулирани за полемични цели. Ще обясня тези термини по-нататък, но засега исках да ги използвам като опит да различа една важна тенденция в днешното общество.

И двете идеологии изглеждат противоположни, но всъщност споделят един общ корен – дълбоко недоволство от съвременния либерален ред, изграден върху три стълба: индивидуална автономия, държавен неутралитет и свободна пазарна икономика. Либерализмът някога обещаваше свобода, равенство и просперитет, и наистина постигна много в области като гражданските права и икономическия растеж. Но скорошни кризи – особено финансовият колапс от 2008 г. и пандемията от COVID-19 – разкриха неговата крехкост. Днес мнозина смятат, че либерализмът не е способен да даде смисъл, справедливост или социална сплотеност.

„Woke “ културата отговаря, като подчертава исторически рани като робството, расизма и дискриминацията, фокусирайки се върху идентичността и репарациите. Постлиберализмът, обратно, критикува радикалния индивидуализъм и икономическата глобализация, призовавайки за връщане към общността и традицията, реализирайки т.нар. ordo amoris („първо аз, после моето семейство и моята родина, без да се обръща особено внимание на другите страни“) и за по-голяма роля на религията (християнството) в публичния живот.

И двете течения се опитват да отговорят на реални проблеми, но всяко дава само частичен отговор. „Woke “ културата рискува да разпокъса обществото, докато постлиберализмът може да се плъзне към авторитаризъм. Срещу тези два екстрема социалното учение на Църквата – от Rerum Novarum до Fratelli tutti – предлага по-широка визия, кореняща се в достойнството на всяко човешко лице, солидарността и истинското общо благо.

I. „Уоук“ културата: прозрения и граници

Терминът woke първоначално означаваше да бъдеш „буден“ за расизма и несправедливостта. Със социалните мрежи той се разпространи по света и вдъхнови движения като #MeToo и Black Lives Matter. „Woke“ културата донесе реални ползи: повиши чувствителността към расизма, сексизма и маргинализацията; даде глас на онези, които са били заглушавани; насърчи обществата да се изправят пред болезнените страни от историята си.

Но когато „ woke “ културата стане доминиращата рамка за социално действие, се появяват сериозни рискове.

Тя често свежда хората до тяхната групова идентичност – раса, пол или сексуална ориентация – и забравя, че всеки човек е уникален и не може да бъде изчерпателно описан само с една характеристика. Освен това има склонност да изпада в морален релативизъм: ако всяка група има своя „истина“, диалогът става невъзможен, а обществото престава да вижда реалността и губи обща визия за справедливост.

Друг момент е това, което някои наричат „cancel culture“ – когато хората, които не са съгласни, биват публично засрамвани или заглушавани. Това унищожава диалога и поражда страх, вместо разбиране. С времето тези тенденции водят до племенност (трибализъм), при която общностите се самоопределят чрез противопоставяне, задълбочавайки разделението вместо единството.

Католическата църква се съгласява с всеки, който работи за справедливост и за маргинализираните, както папа Франциск силно подчертава във Fratelli tutti (20). Но Църквата настоява, че справедливостта винаги трябва да бъде ръководена от универсалната истина и общото благо. В противен случай дори благородни каузи могат да станат разрушителни. Църквата предлага друг път: култура на прошка, среща и братство, в която виждаме във всеки човек не враг, а брат или сестра.

II. Постлиберализмът: надежди и опасности

Постлиберализмът твърди, че либерализмът не просто е несъвършен, а е провалена система. Според това течение радикалният индивидуализъм е разрушил общностите, а нерегулираните пазари са породили дълбоко неравенство.

Сред по-изявените консервативни мислители са Патрик Дийн ( Why Liberalism Failed, 2018; Regime Change: Toward a Postliberal Future, 2023), Род Дрегър (The Benedict Option: A Strategy for Christians in a Post-Christian Nation, 2017), Пол Кели („Postliberalism could reshape the Conservative party“, London School of Economics, 24 април 2024), Ейдриън Пабст и Иън Гиъри (Blue Labour: Forging a New Politics, 2015; Postliberal Politics: The Coming Era of Renewal, 2021), Ръсел Рено (Return of the Strong Gods: Nationalism, Populism and the Future of the West, 2019), Ейдриън Вермюл (Common Good Constitutionalism: Recovering the Classical Legal Tradition, 2022) и Едмънд Валдщайн (Integralism and the Common Good, 2022).

Като алтернатива постлибералите предлагат общество, съсредоточено върху общото благо. Те подчертават добродетелта, традицията и силните общности, особено семейството. Мнозина призовават и религията (християнството) да играе по-видима роля в публичния живот. В икономически план те отхвърлят глобализирания неолиберализъм и застъпват локализъм и протекционизъм, за да защитят общностите и работниците.

Тези предложения отговарят на реални проблеми. Но и тук има значителни рискове. Най-големият е авторитаризмът: заменяйки либералния неутралитет, постлибералите могат да наложат една-единствена идеология или вяра, подкопавайки религиозната свобода. Някои идеализират миналото, особено средновековната християнска Европа, без да отчитат днешните плуралистични общества.

Съществува и двусмисленост около понятието „общо благо“. Ако бъде разбрано погрешно, то може да обслужва интересите на доминираща група, като изключва останалите. Накрая, като се позиционира срещу либерализма, постлиберализмът рискува да задълбочи поляризацията, вместо да лекува разделенията.

Католическата църква споделя много от критиките на постлиберализма, особено отхвърлянето на крайния индивидуализъм и „идолопоклонството“ пред пазара. Но Църквата не се стреми да налага политически ред. Както учи Вторият ватикански събор (Gaudium et spes, 36), Църква и държава са различни, но трябва да си сътрудничат за доброто на всички. Ролята на Църквата е да предлага, а не да принуждава: да предлага радостта на Евангелието като светлина за обществото, никога като оръжие за власт.

III. Християнската визия: истинско разбиране за човека

В сърцевината на тези дебати лежи по-дълбок въпрос: какво означава да бъдеш човек.

• Либерализмът има склонност да вижда хората като изолирани индивиди, определени от личния избор и потреблението.
• „Woke “ културата определя хората предимно чрез тяхната групова идентичност.
• Постлиберализмът, в най-крайните си форми, подчинява индивида на колектива.

Християнската визия предлага по-пълноценен отговор. Всяко човешко същество има присъщо достойнство, защото е създадено по Божи образ. Ние сме релационни същества, създадени да процъфтяваме чрез себеотдаваща любов и общение с другите. И всички сме призвани към универсално братство, човешко семейство, което надхвърля както радикалния индивидуализъм, така и племенните разделения. Тази антропология е основата на католическото социално учение и ключът към преодоляване на нашите културни кризи.

IV. Общото благо и Fratelli tutti

Общото благо е в центъра на учението на Църквата. То не е просто сумата от частни интереси, нито програмата на някоя доминираща група. Както Gaudium et spes (26) обяснява, това е „съвкупността от онези условия на социалния живот, които позволяват на социалните групи и на отделните им членове относително пълно и лесно да постигат собственото си усъвършенстване“.

Либерализмът има склонност да размива общото благо в индивидуализъм; „уоук“ културата го разпада на конкуриращи се идентичностни претенции; постлиберализмът рискува да го налага чрез идеология.

Папа Франциск в Fratelli tutti предлага балансирана алтернатива. Той призовава към братство и социално приятелство като истинска основа на справедливо общество. Енцикликата критикува и идолопоклонството пред пазара, и националистическия популизъм, и вместо това насърчава диалог, включеност и грижа за уязвимите. Тя ни напомня, че човечеството споделя обща съдба: „Още веднъж осъзнахме, че никой не се спасява сам; можем да се спасим само заедно.“ (FT, 32).

Заключение

И „woke“ културата, и постлиберализмът са опити да се отговори на провалите на либерализма. „Woke “ културата справедливо търси правосъдие, но рискува да разкъса обществото чрез абсолютизирана идентичност и релативизъм. Постлиберализмът призовава към общност, но може да се подхлъзне към авторитаризъм или религиозна манипулация.

Социалното учение на Църквата предлага друг път. То не налага идеология, а предлага визия за живота, основана на човешкото достойнство, солидарността, субсидиарността и автентичното общо благо. Fratelli tutti изразява тази визия, като ни кани да изграждаме бъдеще на универсално братство, където всеки човек е ценен и никой не е изключен.

Както пише папа Франциск (FT, 8):
„Нека тогава да мечтаем като едно-единствено човешко семейство, като спътници по пътя, които споделят една и съща плът, като деца на една и съща земя, която е наш общ дом – всеки от нас носещ богатството на своята вяра и убеждения, всеки със своя собствен глас – всички братя и сестри.“

Това е католическият отговор на днешния поляризиран свят: не още една идеология, а живо свидетелство за Евангелието, призив да преобразим политиката, икономиката и културата чрез любов и среща. Само този път може да ни изведе отвъд разделението към мира и единството, от които нашият свят така спешно се нуждае.