Бойко отвори очи и стана от леглото. Алармата на телефона му пищеше: “Allegro vivache”. Той се изправи и се запъти към тоалетната с “Andante”, а в нея плавно премина към “Grave”, преди да се сети, че днес трябваше да заведе малкия Бичо на детска градина и мигом премина на “Prestissimo”. Изми си зъбите пред телевизора, на който вместо реклами, течеше надписът: “tempo, tempo”. Радиото обяви, че днес събуждането на децата следва да е “Affettuoso”, но не “Appassionato”. Бойко го чувстваше по – скоро като “Eroico”.

            Детето слезе в “Pesante”, търкайки очи. Телевизорът смени течащия надпис с картина на човек от новините, който посочи с пръст момчето и попита:
-         Бичо Бойков, защо не си в “Energico”? Според държавната програма “Темпо за деца от 4 до 8 години” децата са следва да са по – енергични при събуждането

-         7 часът е – проплака 7 годишният Бичо. – Чувствам се като “Lacrimoso”!

-         В страната на новото утро няма място за това темпо – каза “Leggiero” водещият. – Всяка зора е сияйна за веселите и позитивни хора, работещи за общото благо.

  Бичо  опита да изключи дистанционното, но не подейства. Водещият стана сериозен:

-         Знаеш, че е углавно престъпление да загасяш телевизора, радиото или други устройства с означено темпо! Наказанието е 5 години затвор за твоята възрастова група или 10 000 часа телевизионно време за баща ти.

Бичо  хвърли дистанционното, което се удари в телевизора и строши приемника му, но звукът му продължи да работи:

-         Счупеният телевизор носи автоматична глоба за Бойко Б. и неговото семейство – проскърца в “Morendo” телевизорът, преди да угасне. Бойко бе изтръгнал кабела му.

-         Presto prestissimo, Бичо - каза, той прегракнал. – Слава Богу, че ченгетата не знаят нищо по – бързо от “Adagio”!

-         Татко престани! Не искам да чувам нито една от тези думи повече – разрида се момчето. - Не искам друг да определя темпото на живота ни, не искам телевизорът да ме вижда. Не искам глас в слушалката да ми казва какво да правя.

-         Бягаме, сине, бягаме – прегърна го Бойко. – Няма значение в какво темпо, важното е да стигнем планините, преди да са пратили отряд да ни хванат. Там ще сме свободни. – Каза го, но сам не си вярваше. Бе изтръгнал слушалката от ухото си, изхвърлил телефона, защото един миг на невнимание и синът му им бе довлякъл вниманието на всемогъщото цифрово око. Сателитите ги гледаха. Сателитите винаги ги гледаха. – “Каквото ще да става. Хора без чувство за такт искат да определят темпото на живота ни” – помисли си той, а на глас каза:

-         Животът е музикална пиеса, чието темпо ние сами определяме, дори и така да бъде по – кратка, защото ще е истински наша.

Пет минути по – късно полицаите пристигнаха и намериха къщата празна.

ГЛАСУВАЙ В СВЕЖО