СЪСЕДЪТ

 

           

 

Днес се събудих с неприятно усещане в главата си. Беше натежала от зна-ние, или аз поне така си мислех. Излязох на балкона на така характерно подредения ми апартамент, според строгите канони на “ Въх Буй”, съчетани със стройната хармоничност на законите за разпределение на вероятностите в пространство – времевия континуум според теорията на Хаоса. Вероятността да си намеря чорапите намаляваше експоненциално с  времето, през което ги търсех. Ако не ги хванех през първите пет минути, щяха да ми избягат и да ходят да запиват със сутиена на комшийката ( тя си имаше само един, но за сметка на това пък беше огромен ).

Ето там – единият чорап се подаде предпазливо изпод леглото и спринтира към примамливо зеещата балконска врата. Само един скок в розовия храст и щеше да бъде свободен. За негово нещастие ( а и за мое, защото беше по – вмирисан дори от мен ), той ме забеляза твърде късно.

Сграбчих го и започнах да го извивам и усуквам, докато неговите ултразвукови писъци на болка не накараха и другия ми чорап да се покаже. Така залових чорапите си и им приложих особено жестокото наказание “ изпиране в стара, раздрънкана като дърта проститутка руска пералня ”. След това се самонаказах с къпане с вряла вода. Трябваше да бъда готин за съседа.

Когато косата ми изсъхна и аз излязох на балкона, разбрах каква бе причината за моето главоболие – Путин. Неговият лик беше навсякъде. Усмихваше се самодоволно към Шипка, сякаш имаше нещо общо с нея. Когато опълченците бяха спечелили тази победа, КГБ дори не е било създадено. Ще ми гледа …

Разбира се, четирите литра тъмно пиво, изпити на екс предната вечер също можеха да имат някакво отношение към главоболието ми. Какво да правя – толкова мразех пиенето, че го унищожавах навсякъде, където го видех, само и само, за да не страдат другите.

Както и да е. Денят ми мина в упорита битка с пилешката манджа, която умело финтираше всеки опит на лъжицата ми да загребе и малко месо със зеленчуците. Да не говорим за зъбите ми, които направо побеляха, след като ги заплаших, че ще ги измия.

Гребенът беше особено нагъл. Впиваше се в косата ми и отказваше да се пусне оттам. Изкривяваше нарочно зъбците си, само и само да остане на главата ми. Безполезно беше да го дърпам – беше много гладен. Той се хранеше с пърхут, а моят бе особено хранителен, макар и не толкова наситен върху главата ми. От много време не бях хранил гребена си, затова той беше толкова хищен. Симбиоза – какво да правиш. Затова аз постъпих цивилизовано – изчаках го да се нахрани, изтеглих го като доволно нахранена пиявица от главата и косата си, след което го огънах, и го строших, и изтанцувах ръченица и две – три хора върху останките му.

            Бръсначът беше лесен – пийнах малко водка, дъхнах му и го наточих като с лазер. Оттам нататък бръсненето не беше толкова страшно. Писъците на умиращите косми бяха твърде тихи, за да ме безпокоят.

            Одеколонът? Вие не бихте искали да знаете за одеколона. Беше страшно.

Както и да е – ето ме, готов съм за рождения ден на съседа на Елица. Нямам какъв друг подарък да му занеса освен себе си и моята 110 килограмова хубост.

Какво пък – надали скоро време е имал висок, едър гост с поетични и писателски наклонности, който учи за инженер, който може да пее като Сачмо и да говори наобратно, и който има цветно чувство за хумор.

Да не забравяме за гаджетата – Като за моето тегло ще му открадна две. Няма да ме намрази – твърде готин съм за това.

Сега само трябва да забравя за Първанов и Путин и да се преструвам, че всичко в България е наред.

Ето. Излизам. Излизам, де. Ами, хайде, чао! Ще се прочетем после, нали?!

Между другото – когато стигна до съседа ще съм толкова потен и задъхан от пътуването в претъпкания автобус 204 ( принудителна интимност – транспортен секс – защо пък не? ), че от всичките тези приготовления няма да има полза.

Както и да е. Ще ме харесат. Надали са ми се обадили и са ме поканили, само за да не ги разстрелям с Калашников по – късно поради проявено неуважение ( макар, че и това си беше причина ). Сигурно ме обичат. Аз се обичам. Няма защо и те да не ме обичат, нали? (Или?)

Огледалце, огледалце, я кажи – кой е най – Лъчезарният момък на света?

Отговорът на огледалцето беше :

– Ти, бе брато. Нема се притесняваш. Ше ги скиваме дали са арни тия момчета. Аку ти кажат нещо – ще викнем подкрепленията. Аре, и да ми вземеш бяло виктори с бонус – бланка за завещание, че ми се пуши. Чао брато.

            Чао и на вас, читатели. Пак ще се четем.

2.03.2003г.

Изключително хигиеничен постинг! Сетих се за чорапите на Чапай, дето се счупили, а Петка му казал да вземе неговите - били подпряни зад вратата. Стар виц, ама е в темата...Щото - все мирише, бе хора. И от към плакатите даже...

е по - странен от фантазията, както казват физиците :))

Поздрави :))

От всеки ред изкача хумор! Лека вечер!

не ти бях чел творби от този род (а само с логика и политика) и мисля, че незаслужено игнорираш музата, която ти идва след няколко литра квотоетамвечер, или без тези литри :)

Готино!

съм написал от тогава, но после подехме науката и книгата си стои ненаписана