МАЛКОТО ЧЕРВЕНО КАМИКАДЗЕ

ПРИКАЗКА С ПОУКА ЗА МАЛКИТЕ ЧЕРВЕНОДРЕШКОВЦИ

 

 

Имало едно време... в една побъркана страна на герои, императори и почетни самоубийства... едно малко момиченце.

То било камикадзе. Дъщеря на камикадзе и наследник на дълъг и горд род жени камикадзе (те не се отправяли на мисия, преди да родят дете).

Майка му много го обичала и го гледала от семейния храм на предците му като призрак (тя го учила какво е да си камикадзе, а това се показвало само веднъж). Момиченцето като лоялен наследник на рода си, почитало предците си, като им палело ароматни свещи в храма и обсъждало ежедневието с духовете им и най – вече с призрака на майка си.

Един ден майката му казала:

-         Мила дъще, дойде време и ти да станеш камикадзе. Време ти е да ивършиш онова, което ти показах и заради което се преселих в храма на предците ти.

-         Но мамо, не ми ли е рано да съм камикадзе, искам да поживея, да имам свои деца, преди да изпълня дълга си? – Примолило и се момиченцето.

-         Няма как дъще, трябва да взривиш баба си, която е позор за рода си – камикадзе, доживяло до дълбока старост! Дори родът ни да свърши ще е по – добре от неговото обезчестяване чрез нейната естествена смърт! – Произнесла сурово майката камикадзе.

Нямало как, детето се примирило, че ще спаси честта на дома с цената на камикадзе. Нарамило кошничка с петкилограмов ръчен боен снаряд (подобен на противотанковите снаряди, връчвани на децата от Хитлерюгенд точно преди превзимането на Берлин от СССР) и тръгнало през горичката за къщата на баба си, като несъзнателно размахвало кошничката и си тананикало, поставяйки живота си на карта.

Вървяло, вървяло, вървяло, стигнало до една полянка и там го очаквал един мъдрец. Личало му по дрехите – окъсани, по брадата – дълга, рядка и прошарена, но най – вече по това, че не знаел накъде отива то.

-         Мило дете, къде отиваш?  - Попитал го мъдрецът.

-         Отивам да връча тази бомба на баба – показало то кошничката си, в опит да уплаши мъдрия старец.

Старецът не се уплашил и го попитал:

-         Но защо, мило дете, та животът е пред теб, защо се нагърбваш със задача, която можеш да свършиш само веднъж и нищо след нея?

-         Защото това е дългът към предците ми – да предотвратя тяхното обезчестяване, като бъда камикадзе за баба – рекло момичето.

-         Но нима радостта от живота не е по – голяма от това, нима желанието някой ден и ти да имаш свое камикадзе не е по – силно? – Попитал я мъдрецът. – Нима дългът е всичко за теб?

-         Децата са си деца, но дългът си е дълг – рекло момичето със съжаление и продължило по пътя си.

Мъдрецът решил да спаси живота на това дете и поел по една пряка пътека, която го извела до къщата на бабата (тя била негова съседка).

Там почукал на вратата. Бабата я отворила със замах:

-         Пак ли ти?! – Не успяла да завърши, защото мъдрецът духнал някакъв тайнствен прах, който полепнал по нея и тя се взривила като яйце във вентилатор.

Мъдрецът свалил своите дрехи и облякъл други от гардероба на бабата (той обичал да пипа женски дрехи и дори да ги облича понякога), след което почистил къщата от кръвта и парчетата от тялото и. След това зачакал да се появи малкото червено камикадзе.

Малкото червено камикадзе весело подскачало по пътеката, размахвайки кошничката със снаряда си (той отдавна да бе избухнал, ако не бе кошничката с меки стени), но всъщност било угрижено. Мъдрецът посял семето на съмнението в нея – единственото, което  можело да поникне е предателството, защото нямало да има зрялост, в която „да бъде плодна нива за оранта мъжка”. Момичето мислело за бъдещите си деца и за това как им показвало какво е да си камикадзе, като завършек на живота си и така стигнало до къщата на баба си, без да знае дали ще и хвърли снаряда или просто ще и го даде.

То почукало на вратата и тя се отворила.

-         Кажи мое дете... с мазен глас казал мъдрецът.

Малкото червено камикадзе веднага познало мъдреца по брадата (надвишаваща  по дължина тази на баба му, макар и по - рядка):

-         Какво направи с баба?! – Викнало то.

-         Какво пък, спасих ти живота като я убих аз, и без това  никога не ми даваше чаша захар, когато и исках – весело и рекъл мъдрецът.

Момичето светкавично отскочило и с рязък плонж назад хвърлило снаряда към мъдреца.

Снарядът го ударил и избухнал.

Момичето било издухано и щяло да оцелее, ако отломките на къщата не го били прерязали на две.

Поуката е, че насилието никога не води до добър резултат.

 

 

Да, ама мисията е завършена :))))

бабата не е умряла с чест

Не си прав.Детето-камикадзе е изпълнило това,за което е пратено.А бабата е трябвало да бъде убита заради безчестие.Тоест става дума за наказание .Така,че мисията е 100% изпълнена.

детето камикадзе не е убило баба си, следователно не е изпълнило задачата - Нещо повече, то вече било готово да прегърне живота, но лошия разчет на разстоянието му го отнема. Тъжен край за всички - детето умира, когато се старае да не умре, бабата не умира от ръката на камикадзе, а от лош съсед - срамна смърт, мъдрецът умира - не е мъдрец :)

малко ми прилича на притча съчинена от някой, дето е отраснал в детството си с Бивис и Бътхед ...

Оглупявам и одъртявам явно... Но пък е полезно да се четат новите тенденции :)))

Otrasnal sam s Udhaus, ne s MTV, no shtom kazvash :D

разбрах готиният замисъл, но четейки ей така на прима виста усетих нещо по-друго. Иначе Удхаус е чудесен. Моите предпочитания са към Уди Алан, но се кефя и на по-старите от жанра :)

Глупаво дете. Днес бабите се продават в E-bay, а мисиите камикадзе се пазят за Б.Б, Дядо Коледа или Дж.Сорос :)

Дано да не съм прав но в България никога повече няма да има Дясно управление!Герб е всичко друго,само не и Дясно!Затова и така сме оклюмали.Римейк на НДСВ...

Това, честно, струва ли си девет коментара?

за кого. За някого това е добро нещо и 9 коментара са малко, за другиго е лошо и девет коментара са много. Който разбрал, разбрал.