Пишейки следващите редове, не се считам за откривател. Само споделям, с тези, които ще ги прочетат, свои смисли, съмнения и учудвания по актуален в момента проблем, и то наш, български проблем.

Преди имперските претенции на Русия да добият релефната настояща изява, руският шегаджия Жванецки формулира синтезирано философската основа, върху която вегетира руската експанзия. А тази основа фиксира психическата съпричастност на руската маса (народ) в имперския манталитет на управленческата върхушка от Иван Грозни до днес, и до вероятния край на „империята на злото“.

Сентенцията на Жванецки ще си позволя да цитирам така, както някога я чух:

„Что нужно России? В первые враг, во вторых танки и в третьем вождь, а вождь всегда найдется“. И, вождя нашли. Танки – тоже, тоже есть и иные средства массового уничтожения. А врагът трябва перманентно да се актуализира. В стремежа за актуализация, руснаците стигнаха до кръвния си брат – украинците, поне руските учени глави твърдят, че украинците не са народ, а само част от руския. А след като „приютят“ тази част от „руския народ“, сигурно и нас, първо като враг, което няма да е за сефте, след това като брат, което също няма да е за сефте, ще ни приютят в руското славянско семейство.

През 1971 или 1972 година бях с колеги член на група специалисти в командировка в СССР за „проучване“ на някакъв абсурд, но така е. Пращат те, отиваш. В Москва, когато колегите и колежките тичаха по магазините, реших, че трябва да посетя прословутото „Новодевиче кладбище“, т.е. гробище. Няма да споделям впечатленията си от видяното. Извън стените на гробището и двора на Манастира имаше някаква зелена будка, в която се продаваше бира и квас. И там, някаква човешка дрипа просеше копейки, за да си купи квас. Обърна се и към мен и аз удовлетворих молбата му. След малко, с чаша квас в ръка, отрепката, очевидно с убеждение, че съм подходящ слушател, с който може да сподели своите мисли и чувства, се приближи към мен. Аз го посъветвах да се вгледа в своя вид. Тогава се случи чудо. Отрепката се изпъчи, тупна се в гърдите и с пълна сила изрева „Я Русский!“. Това ме втрещи и след завръщането си до днес си спомням за този изблик на национално самочувствие. Значи пропагандната и идеологическа машина е отработила добре всички „русские“ от Путин, патриарх Кирил (който си позволи да нравоучителства към украинците, въпреки че те имат свой патриарх преди руснаците да се сдобият с такъв), та до последния пройдоха. Това е уникално постижение. За вътрешна консумация то е допустимо, даже пример за подражание. Човек би казал, абе майната им, какво ме (ни) засяга това. Така е, ако инвазията им стига дотам, че агресията им няма перманентен характер, насочен към страните и народите към „близката чужбина“, към които се числим и ние. Та малко ли им е „шестая часть земли“, в която се ширят около 150 милиона героични руски богатири. Съседите им, китайците, на подобна по размер площ вместват 1 милиард и 500 милиона, нямат териториални претенции и правят чудеса, така че земята иска мотика, а не демонстрация на мускули, които изглеждат силиконови. Дуенето минава за нас и подобни нам „братски народи“. Свидетели сме, а може би съучастници, на един исторически феномен. Един народ, чието благосъстояние, обществен ред, състояние в науката и техническия процес (с изключение на въоръжението) не е в най-добро състояние, се стреми към завоевания. Че какво той може да даде на завоюваните, а и на самия себе си? Нали опитаха след 1945 година, до разпада на империята и обрекоха подвластните им народи на тотална изостаналост. За нас, като един от тези народи, ми е думата, защото населението ни продължава да вярва в добрите намерения на дяда Ивана, пък си имаме пета и шеста проруска колона с „националистическо оцветяване“, които чакат някакъв удобен момент да поканят, от наше име, „братята“ да ни освободят от самите нас.