Коментар към анализа на Светла Енчева на “Бъдещето на класическото” – I. Държавнически аспект.

"Сравняването на отношението към миналото в различни култури, което прави авторът, го води до заключението, че единствено Западната култура развива величаене на "своето" "класическо", дълбоко свързано с травмата от неговата загуба (която пък се оказва свързана с разпадането на Римската империя)"

Загубата на Римската Империя е като загуба на двете части на родителското тяло, за едно порастващо дете. Израстването без тях е болезнено и съпроводено със страх, поради което детето се опитва да повтори трайните структури на поведение и съществуване на своите родители, опит за частично въплъщение в тях, тъй като те са базата на неговата представа за стабилност.

Варварите болезнено преживяват загубата на Империята и тъй като те спомагат за нейната кончина, комплексът оттук става двоен. Държавите, доколкото са изобразявани чрез своите държавнотворчески традиции и приемствените ценности на своя елит, също могат да носят във времето душевни поражения от стреса на тяхното израстване и еманципация от сянката на породилата ги Римска Империя. От гледна точка на държавността, класическото е дълбоко вградено в устоите на съвременните западно-европейски държави, които търсят своя път към родителското тяло чрез подражание, добре подхранено от чувството им за вина. Вина, която може да се носи през традициите в продължение на хиляди години. Вина, че те са се хранили от трупа на това родителско тяло и то е преминало в техните тела.

Очевидно тук имаме едипов комплекс, майцеубийство и канибализъм. Имаме копнеж по сигурността, страх от порастване и поемане на отговорността, загуба на идентичност и превъплъщаване в идентичността на майката/бащата, чувство за вина от стореното на майката/бащата, въпреки, че то е било необходимо за оцеляването на новите държави. Всички тези фрустрации от гледна точка на държавността намират своята еманация в търсенето напред на пътя назад, чрез Европейския съюз.

Търсенето на управленски универсализъм въпреки призмата на националните интереси е проява на дълбока вътрешна несигурност в моралните устои на самите нации. Както обикновено, вътрешната несигурност се изразява в експанзия навън. За разлика от други такива експанзии в епохата на националните държави, интегралистката концепция не включва конвенционалната форма на национална агресия, а пан-национална агресия, нещо като сферична вълна, която се сблъсква със себе си в центъра и се отразява обратно. Опитът за размиване на границите на националното в търсене на имперското, се затруднява допълнително от Християнския характер на съвременната западна цивилизация, който е в рязко противоречие с импулсите на агресия на национално и пан-национално ниво. Опитите за еманципиране от Християнския морал на съвременната държава е фатален за неините устои, за разлика от еманципацията от ролята на църквата, която е благоприятен процес.

Универсален културализъм, морален релативизъм, имперски универсализъм, пан-национален интегрализъм, това са аспектите на възвръщането на родителското тяло в неговия съвременен вид, като отражение не недействителността на фундаментите на класическото, вплетени в западно-европейските държави. Всичко това е породено от страх, несигурност, вина и любов по изгубеното, една смесица от чувства, преминала през епохите чрез колективното несъзнавано на държавнотворческите традиции в Западна Европа.

Травмата от загубата на Римската Империя и на класическото в държавнотворчески аспект е придала формата на съвременните политически процеси, създала е Европейския Съюз, създала е множество аспекти от Западната цивилизация и дори култура, такива, каквито са в последните хиляда години.

            В камъните вграждаме сенките си, за да не рухне никога сградата.

            В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.