01.06.2003.

 

 

СЪБОРЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАРТИИ

 

 

 

 

 

 

Беше хубав пролетен ден. Бях си свършил работата за два пъти по – малко време, отколкото очаквах и изведнъж ми се бе освободило време. Къде можех, обаче да го пропилея? В зоологическата градина нямаше свободни работни места и от двете страни на решетките. Витоша, този ленив Софийски великан все още не се бе отърсил от благодатния за майката земя дъжд. Този гнусен, вкиснат, противен, нещастен педал, който валеше непрекъснато върху нас и ни измокряше до кости с отвратителните си сълзи на мамино синче. Направо ни вие знаете какво ни направи той на майката. Ако обобщим в стил Хари Потър : Вие знаете кой направи вие знаете какво на майка ни, при това вие знаете къде. Накратко казано – Витоша беше затворена за всички, които не са си купили гумени ботуши, стигащи до врата им. Както знае всеки политик – калта не е приятна работа, особено когато не е в абстрактна форма.

Какво друго можех да направя? Гаджето не се обаждаше, може би защото нямах такова, а приятелките, които не ми бяха само приятелки се бяха изпокрили в провинцията, уплашени от това, което щяхме да правим заедно. Твърде нанагорно им идваше. Или нанадолно. Или май ту едното, ту другото. Както ми каза една по телефона – приятелството си е приятелство, ама чак пък толкова?!

Вярно е, че не обичам да се е*авам с приятелите си, ама като няма с кого другиго – за какво са приятелите?

Да обобощим – без Зоологическа градина, без Витоша, без приятелки, които са ми не само приятелки. Оставаше ми да отида на кино. Отхвърлих тази възмож-ност поради две причини. Първо, бях гледал вече всички интересни филми. Второ – то цялата държава беше отишла на кино! Къде щях да се вредя аз?

Вече се бях отчаял, поради липса на възможност да си прекарам времето добре, за да не ме прекара то лошо. Замислях собственото си самоубийство, при това се канех да го извърша толкова пъти, колкото мога, поне докато не ми омръз-не, когато нещо ми се наби на очи ( Слава Богу, не буквално! ). Имаше едно съоб-щение във вестника, което гласеше следното :

– “Съюзът на българските партии, Съюз “Обор” и Съюзът на съюзите, представките и местоименията обявяват годишно изборно – отчетно събрание, което ще се проведе във вторник, 19 часа, в зала 1 на НДК.Вход свободен – не гарантираме за изхода.”

– Съюзът на съюзите (?!), представките (?!!) и местоименията (??!!) ли???!!! – Ахнах аз. – Вярно е, че това е България, ама чак такъв абсурд? Тия съвсем са се отнесли. – Заключих дълбокомислено на глас. – Трябва да отида на всяка цена. Кой знае какъв цирк ще бъде! – Възбуди ме идеята за това начинание.

Е, не по този начин. Вие, читателите, имате много мръсно съзнание. Не казвам подсъзнание, защото нямам сигурни доказателства, че притежавате такова чудо. Тези, които са си имплантирали навярно не знаят как и за какво да го използ-ват. Това, което искам да разберете е, че освен сексуалната възбуда има и чисто емоционална такава. Стига сте си фантазирали, сексуални маниаци такива! Ясно виждам какво си представяте!

Я по – добре да спра дотук с поученията, че много взех да се разгорещявам.

Да се върна на темата – идеята да отида на това събрание ме възбуди по чисто емоционален, ( обърнете внимание – не сексуален ) начин и аз моментално реших да я осъществя.

В 19 часа бях вече в залата, седнал точно по средата и^. Бях намерил оптималното място за мен. В него линиите на еднакво ниво образуваха точка.

Идеално.

Скоро залата започна да се пълни с всякакви чудесии. А какви бяха те? Достатъчно е да се каже, че на някои от обитателите им постлаха сено, за да се чувстват по – удобно, други пък започнаха да крещят истерично и да се пощят взаимно, веднага след като се накатериха по столовете.

Защо ли си мислех, че членовете на съюза на българските партии и съюза на съюзите, представките и местоименията трябва да бъдат хора? При това от един точно определен клон на семейство Hominidae  – Homo Sapiens.

Слава Богу, след тези членове не само на партиите, но и на животинския свят най – сетне се появиха представители на моя вид, или поне твърде успешно наподобяваха такива. Бяха цяла тълпа. Залата се напълни бързо като септична яма на село с епидемия от диария. Отляво до мен седна прелестно русо създание с изрязано деколте, разкриващо прекрасно оформен бюст и с панталон, слизащ доста под пъпа и^. В интерес на истината с един бърз поглед установих, че нейните червени, дантелени прашчици се подават доста над панталона и по този начин комбинацията беше особено силна и радваща окото.

Докато изучавах с професионалния си поглед на математик формите на това създание и се опитвах да измисля приближено описание на сложните геометрични криви, изписвани от дантелките по ръбовете на прашките и^, някакъв наистина космат и дебел субект седна от дясната ми страна. Той беше невисок, но за сметка на това много широк, сякаш цяло стадо носорози бяха минали отгоре му. Имаше широка и дебела глава, удивително плоска отгоре. Беше полуплешив, което означаваше, че имаше съвсем малко коса на тила, навярно с маскировъчна функция (седящите отзад по този начин биваха заблудени, че човекът съвсем не е плешив). Това обаче не бяха чертите, които наистина изпъкваха у него. Най – запомнящото се нещо бяха космите му. Той имаше косми по ръцете. Той имаше косми по гърба. Имаше косми по гърдите и по врата – те бяха избуяли като плевели изпод разкопчаната му заради горещината риза. Имаше косми в ушите. Имаше косми в носа. Имаше косми по гърба на дланите. Изобщо той гъмжеше от косми. Имаше косми навсякъде освен на мястото, където най – много му трябваха – на главата.

Докато аз гледах удивен и донякъде уплашен новия си съсед по кресло, залата се бе напълнила до допустимия си предел. Казвам допустимия, защото имах основание да се съмнявам, че на концерти на всякакви чудесии, наречени фолкпе-вици, залата се е пълнила до съвсем недопустим предел. Моето лично мнение специално за фолкпевиците ( и певците разбира се, ) е, че на тях и трима души в залата са количество далеч над допустимия предел. Въобще навсякъде, където се съберат два фена на  “попфолка” се получава нечестив събор, който трябва да бъде разгонен с конна полиция и сълзотворен газ.

Докато гледах препълнената зала, която бе привлякла вниманието ми и неволно си мислех за тези неща, председателят, пастирът или ръководителят на събранието – не знам как точно го наричаха, стана. Беше висок, съсухрен старец, изненадващо добре запазен ( навярно консервиран от промишлено количество спирт с есенция – помислих си еретично аз ), с торбички под очите си. Явно мисълта за това чудовищно голямо събрание , а и самото му организиране го бяха съсипали. Той нямаше сили да каже нищо друго, освен следното :

– Добър вечер уважаеми, членове и членки на нашите три велики обедине-ния със съвсем реална цел. Днес, на тази велика за нас дата, тържественото събра-ние ще открие председателката на Съюза на съюзите, представките и местоименията – госпожда Даскалова. Моля приветствайте я. – Измореният старец не успя да сложи удивителна на последното изречение и понечи да си седне. Настана объркване – една жена с незапомнящ се вид му прошепна нещо на ухото, след това го каза доста по – силно, при което старецът стана и започна немощно да ръкопляска. Движенията му бяха бавни, почти без ускорение, като некадърна анимация. Дланите му все пак се срещаха и възпроизвеждаха някакъв сух плясък, който по – скоро приличаше на прочистване на гърлото. Затова не беше чудно, че публиката не схвана примера му. Все пак не малко изблеяха, измучаха или изкрещяха (в зависимост от вид и пол) одобрително, когато госпожа Даскалова най – сетне зае мястото за изказвания.

Най – общо за нея може да се каже, че тя имаше сърдит даскалски вид. Както след секунди се оказа, тя не одобряваше съвместното мандатоносителство на трите съюза.

– Здравейте скъпи членове на Съюза на съюзите, представките и местоименията, както и вие, които принадлежите на другите два съюза. ( Бурни акламации от всякакво естество)  Дошла съм тук, пред вас, за да изкажа своето разочарование! (Гневен шепот и тревожно блеене в залата ). Да, дошла съм именно за това! Искам да изплача своята болка, от това ... това ... поради липса на по – добра дума ще го нарека управление, макар, че то не заслужава тази дума. Не, не ме прекъсвайте – гневно пресече тя опита на председателя да си върне думата – спрете веднага или ще ви ударя по тиквата в името на демокрацията! – Тази заплаха изглежда свърши работа, защото председателят се примири и скръсти ръце.

– Така, когато думата най – после ми бе върната, аз ще обясня мотивите за моето разочарование. Когато се качихме в клатещата се от бурното народно недо-волство лодка на властта ние, нашият съюз имахме само една цел – да изчистим българския език от чуждици, диалекти и да превърнем българите в грамотни по отношение на собствения си език хора. За съжаление ние се провалихме. Горестно ми е да призная такъв грандиозен провал най – вече, защото не само, че не срещ-нахме съдействие от страна на съюза на българските партии, както и от съюз “Обор”, а дори напротив – с тяхното непознаване на собствения си майчин език те само поощриха гаврата с него сред обикновените хора! Ще изброя всички непрос-тими нарушения на езиковата грамотност, които според нашия съюз заслужават смъртно наказание от особено мъчително естество :

И тук тя започна да изброява. Честно казано, нищо не запомних от остатъка на речта и^, защото флиртувах със създанието от лявата ми страна. Някакви подлози, пълни членове, граматична грешки, правописни и други такива щуротии. Единственото, което си спомням ясно от нейните слова беше, когато обяви новия устав на съюза, според който падаше дискриминационното ограничение, изисква-що  членовете да са части от речта. Спомням си смътно и че тържествено приеха в редиците си някакви междуметия.

Това, което наистина ме откъсна от мацето до мен, бяха овациите за предсе-

– дателя на Съюза “Обор”. Беше едър, мустакат човек с вид на опитен говедовъд, ако се съдеше по огромната членска маса на неговия съюз, особено като се има предвид малкия брой на индивидите, които членуваха в него. То не беше мучене, то не беше бичи рев. Проглушиха ми ушите.

След тези животински емоции в залата човечецът започна да изброява успехите на неговото управление ( нещо свързано със стремителното увеличаване на броя на говедата в страната, и как те съвсем скоро щели да станат мнозинство). Веднага стана много скучно, най – вече защото човекът говореше много мъчно и със запъване, като че ли са го принудили насила. Затрудненията  бяха свързани и с факта, че той се мъчеше в реално време да измисли някакви постижения освен горепосоченото.

Поради тази причина аз се върнах на основната тема – флирта с момичето. Освен, че беше горещо, оказа се, че имаме и сходни интереси в немалко области, което неимоверно ме зарадва. Така аз пропуснах речта на говедовъда покрай ушите си, при това без да и^ искам да ми плаща митническа такса за преминаването.

Все пак краят на речта ми привлече вниманието и аз го изслушах. Хванах момента, в който председателят на Съюз “Обор” питаше членската си маса как се чувства :

– Удобно ли ви е, дами и господа? Сламата как е? Мека и удобна, надявам се. А сеното? Вкусно и хранително, нали? Знам, че ви липсва фуражът, но той е скъп в днешно време, а и ние го пазим за месните избори, за да има какво да зобите във великия ден.

Тук публиката замуча уплашено, поради нетактичното напомняне на председателя за Края на Пътя. Всички знаеха, къде свършва той, но никой не искаше да си припомня за това. Заколението.

– Добре. Щом всичко е наред и сте се настанили удобно, значи е време да обявя голямата новина – С невероятно щастлив вид председателят заяви следното :

– Поради неимоверното нарастване на членската маса, мога с гордост да кажа, че от днес съюз “Обор”се преименува в “Оборище”! Съгласни ли сте?

– Муу! – Отговори публиката, членуваща в този съюз.

Тук аз се задавих, ( както можете да предположите от смях ) и момичето ме затупа по гърба, загрижено за моето здраве. Тя беше по – издръжлива от мен на абсурди.

Когато най – сетне се оправих и поуспокоих, с изненада забелязах, че се е качил нов говорител на трибуната. Беше председателката на “Съюза на българските партии”, която същевременно оглавяваше и партията на българските овце. В момента, в която я забелязах, тя тъкмо бе свършила с общите приказки за съюза и се бе захванала с партията си. Блеенето бе изпълнило въздуха навсякъде около мен.

Ентусиазмът на овцете беше забележителен.

Председателката, която ми беше, колкото весела, толкова и драга, изведнъж се угрижи – изглежда се готвеше да съобщи лоша новина на стадото си, пардон на членовете на партията си :

– Драги членове на нашата партия – Започна тя с тъжно – тържествен вид. – Никак не ми е весело да ви съобщя, че от следващата година стригането ще се извършва не два пъти, а три пъти годишно. (Тревожно и на места гневно блеене в залата). Знам, че тази процедура по събирането на вълна не е приятна процедура ...

– Направо им съдират кожите – обърна се към мен косматият плешивец от дясната ми страна. – събират по три кожи от агне, а овцете блеят! – Извън себе си беше той ( нещо, което бе истински подвиг, особено като се имаше предвид трансцеденталната му широчина ). – Блеят, казвам ви! – Натърти той.

Тъй като го заподозрях, че е внедрен агент провокатор от омразната опозиция, която трябваше да бъде унищожена с химическо и бактериологично оръжие, аз си замълчах и не му отговорих. Той видя, че няма да отвърна на гнусната му и мерзка провокация към великите,  безсмъртни и Богоравни управляващи и затова се обърна отново напред. Така аз успях да чуя останалата част на тази толкова весела и драга председателка на тази толкова весела и драга партия :

– ... Освен това стригането е полезно. От остриганата вълна ще направим пуловерчета, с които ще топлим социално слабите овце ...

Тук една овца се надигна и взе микрофона за питания, който бе останал на пътеката.

– Извине-е-е-те, мо-о-о-же ли-и-и, да ви попи-и-и-итам нещо? – Зададе въпроса си на председателката на партията на българските овце тя.

– Давайте. – Подкани я на свой ред председателката. Беше и^ омръзнало от мълчанието на агнетата.

– Какво и-и-имате предви-и-ид под социа-а-а-ално сла-а-а-аби овце-е-е-, бе-е-е-е? – Попита овцата.

– Ами, такива, които си нямат вълна, предполагам – вдигна рамена предсе-дателката.

– Сле-е-ед рефо-о-о-рмата в стри-и-и-игането таки-и-и-ива ще бъ-ъ-ъдем вси-и-и-ички ни-и-ие! – Каза овцата. – Зна-а-ачи ви-и-ие ще ни разда-а-а-авате пуло-о-о-овери, уши-и-и-ити със со-о-о-обствената ни въ-ъ-ъ-ълна и ще напра-а-а-авите състоя-а-а-ание от държа-а-а-авни поръ-ъ-ъ-ъчки за братовче-е-е-едските ви тексти-и-и-илни предприя-а-а-а-атия!

Надигна се вълна от тревожно и изплашено блеене откъм овцете. Сред тях имаше инакомислеща!

– Виждам, че имаме черна овца сред нашето стадо ... извинете, исках да кажа партия – поправи Фройдистката си грешка председателката. – Гласувам единодушно да я изключим от нашите редици! – Охрана, отведете я!

Униформените пазачи си проправиха път към овцата, която наистина имаше подозрително тъмен цвят. Хванаха я за нула време. Докато те я отнасяха извън залата, към големия свят, тя се дърпаше и пееше песента на Ахат :

– А-а-а-а-аз, сама-а-а-а си избра-а-ах та-а-а-а-а-ази съ-ъ-ъ-ъдба, ве-е-е-ечната че-е-ерна овца-а-а-а!

Председателката се ядоса като чу тази песен. Тя присви очи и изсъска като змия :

– Довиждане, овца такава. Желая ти весел Гергьовден!

Сред залата се разнесе дружно ахкане. – Председателката бе преминала границите.

– Много се извинявам, аз, без да искам, много се ядосах заради една черна овца. – Извиняваше се тя. – Бях забравила какво пише в мъдрите книги – ако имаш 99 овце и не държиш особено много да закръглиш цифрата, стотната овца може да върви по дяволите!

Тук аз отново се задавих, и докато момичето ми помагаше да си поема въздух, основната част от речта на председателката на партията на българските овце вече беше минала. Успях да хвана само края и^ :

– И така, последна точка от дневния ред на нашата партия е нейното преименуване. Аз вярвам, че също както Съюз “Обор” и ние имаме право да сменим нашето име. Те се превърнаха от “Обор” в “Оборище”, заради нарасналата членска маса, докато ние ще се преименуваме, за да оправим имиджа си пред медиите. Та те ни наричат овце право в лицето! – Разгорещи се председателката.

– Ама ни-и-и-ие наи-и-истина сме овце-е-е! – Обадиха се някои членове на партията  от публиката

– Няма значение! – Категорична беше председателката. – Те нямат никакво право да ни се подиграват! Ние ще променим името на партията. От него пак ще се разбира какви сме, но вече ще ни гледат с уважение, особено на избори!

– И какво ще е името? – Обади се глас от човешката част от публиката. – И изненада установих, че се е обадил моят съсед отдясно.

– Името ще бъде Партия на българските избиратели! – Извика с плам председателката.

Възторжено блеене продъни залата.        

– Какво сме ние? – Изрева председателката.

– Избира-а-а-а-атели! – От тавана на залата се посипа мазилка.

– Не ви чувам! – Изрева пак тя.

– Избира-а-а-атели! – Този път дори стените потрепераха.

– Все още не ви чувам! – Изрева още веднъж председателката.

– ИЗБИРА–А–А–АТЕЛИ! – Чак се учудих, че сградата не се разпадна на съставните се части

– И какво правим ние? – Продължаваше да реве тя.

– Гласу-у-уваме! – Блееха с всички сили овцете.

– И за кого гласуваме?

– За кого-о-о-ото ни па-а-а-адне!

– Защо гласуваме?

– Защо-о-о-ото така-а-а-а! – Отговориха овцете!

– Да живеят Партията на българските избиратели и случайното гласуване! – Извика новия партиен лозунг председателката.

Овцете изпаднаха в еуфория. Всички станаха на четири крака, за да изслу-шат химна на партията : “Де сме расли, де сме пасли”.

След това прочувствено закриване на речта на председателката на партията на българските избиратели ( доскоро – овце), се изредиха председателите на всички останали партии и партийки, даващи своя отчет за свършеното през годината. Аз не чух много от техните слова, тъй като бяха зает да се смея до припадък и от време на време ( когато идвах в съзнание ) да флиртувам с момичето до мен. Все пак някои фрази ми се набиха в съзнанието.

Помня, че председателят на партията на българските джуджета обяви чети-ри процентов растеж на членската маса през изминалата година. Той обеща, че: “Ще постигнем нови висоти в управлението на страната”.

Помня, че председателят на партията на българските слепци обяви своята визия за развитието на страната. Той подчерта, че скоро ще бъдат постигнати

видими резултати във фискалната политика на страната.

Помня шовинистичния дух на изказването на председателя на партията на българските чужденци, както и нихилистичното изказване на председателя на партията на българите, чужденци в собствената си страна.

Имаше и изказване на председателя на многопартийните, който ни убеждаваше, че едновременното прилагане на всички възможни модели на управление на страната нямало да доведе до лоши резултати.

          Нищо не разбрах от партията на неориентираните.Съвсем ме дезориентираха.

Партията на убедените привърженици на хаоса пък съвсем ме изнерви.

Когато се изказа и председателят на партията на глухите, който ни каза със знаци, че не е чул нищо лошо по адрес на управлението на страната както от наро-да, така и от чуждите дипломати, кръвта просто ми кипна. Взе момичето с мене и си излязохме от тази зала.

Когато вече бяхе навън, на чист въздух, аз я попитах за телефонния и^ номер. Тя ми го даде. След това я попитах и нещо, което ме измъчваше, докато слушах  мъдрите слова в онази зала :

– Не разбрах защо председателката на партията на българските овци е човек. Не трябваше ли да е овца?

– Ти пък. – разсмя се момичето с приятния си, гърлен смях. – Овца да води други овци! Интересна идея! Откакто свят светува овцете ги кара овчаря. Ти какво очакваше?

– Не знам и аз – объркано свих рамене. – Нещо друго, предполагам.

– Ела при мен, глупчо и не мисли за глупости – прегърна ме момичето. – Сега къде отиваме? У нас или у вас?

Останалото не ви трябва да го знаете.

Въпреки, че и за него бих могъл да напиша разказ.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Да се чуди човек.

защото си имат хора ;)

МИСЪЛ

Тя си мисли,
че не е овца.
И е права.
Защото е
уфсъ.