Беконната фея

Казваха му, че гледа на жените като на парче месо. Не разбираше защо ги притеснява, след като от години бе канибал. Консумираше браковете буквално. Първата му любов бе на дванадесет години. Той също. Изпита празнота в стомаха, когато срещна сините ѝ очи и по погрешка я взе за глад.

Заведе я в порутена сграда на изоставен металургичен комплекс и вечеря с нея на лунна светлина.

Оттогава изпитваше всепоглъщаща любов към хубави момичета с бездънни очи.

Всяка  седмица се женеше. Всяка седмица се докосваше до Творението и го пресъздаваше по свой начин. Разрушаваше го напълно, до молекули, до тухли, с които градеше своя храм. Сливаше се напълно с тях по начин, по който те не разбираха. Взимаше техните вещества и ги вграждаше в клетъчната си матрица, взимаше тях и вграждаше в своята матрица. Променяше ги, превръщаше ги в себе си. Веднъж на седмица той ги издигаше до съвършеното единение.

            Времето минаваше. Млади момичета идваха и си отиваха, оставили сенките си в паметника, който им градеше. Гладът оставаше същият, като река в своето корито, измамливо неизменчив, неутолим и неуморим. Неумолим. Плътта му се изменяше и на цвят и на мирис, хората страняха от него, без да подозират. Губеше съня си. Не си спомняше родителите си. Детството му започваше от вечерята. Не се обръщаше по име към жените си. Изгуби бройката на сватбените къщи и повтори няколко, но там не го разпознаваха. Жените започнаха да го отбягват, наложи се да ги упойва преди сватбата, от което вкусът им ставаше горчив или кисел. Сънуваше гигантски атомни имплозии на стотици, хиляди жени, оформящи един огромен човек, който се смееше с гладни очи.

Тогава я срещна.

На границата на разсъдъка си, отвъд границата на глада, карайки по магистралата в търсене на плътски удоволствия.

            Беше с къса пола и блуза, едва покриваща гърдите ѝ. Краката ѝ бяха дълги и бели, като кост. Махна му приветливо и той спря. Тя влезе в колата и му каза:

-         Тук ли искаш да го направим, миличък, или у вас?

Устата му се напълни със слюнка и той преглътна. Кой знае защо нещо в нея му напомняше на домашен сандвич с бял хляб и шунка.

-         Не те ли е страх, да ходиш сама при непознати? – Попита я той. – Може да съм всякакъв.

-         Може би си всякакъв, миличък. Не ме интересува. – Усмихна му се. Зъбите ѝ бяха бели. Нещо в нея събуждаше нов вид глад у него. – Виждала съм всякакви. Била съм при всякакви.

Не ѝ повярва. Изглеждаше невинна. Алабастър, слонова кост и хиацинти. Такава като нея не можеше да изглежда евтина дори в латекс. Дори в коприна. В кал  и пръст.

            Погали я по ръката. Чувстваше, че не може да я докосва повече от това. Едва се владееше.

            Заведе я вкъщи и вечеря с нея. Мляко, мед и домашен сандвич с бял хляб и шунка.

-         Ти си в мен – Каза ѝ той. - Ти влизаш в моята матрица и тя те преобръща. Унищожена си и си пресътворена в мое подобие. Разшита си и съшита с моя образ. Превъплътена си. Но защо ме боли стомахът от теб?

Болката беше нетърпима. Той разкъса блузата си с нокти и задращи по кожата на корема. Рукна кръв, докато ушите му бучаха и се виеха черни кръгове пред очите му. Чувстваше солен вкус в устата си. Докато падаше на пода, чу глас в ума си:

-         Била съм при всякакви. И при такива като теб. Влизах в клетъчната им матрица и я преобръщах. Влизах в главите им и ги преобръщах. Влизах в сърцата им и ги преобръщах. Влизах в поемите им и ги поглъщах. Гладът е илюзия, миличък, аз съм вечна.

Чу смях и се преобърна.

Старите хора разказваха за момиче с красиви крака, което търси своя принц в нощта. Преобръщала всичко наопаки в хората. Навсякъде където гладът за нея бил силен. Беконната фея.