Как започна всичко с "Рационална България" - ето как :

Пророчество за колизията

 

от

 

Лъчезар П. Томов

 

 

 

 

 

Вярвам, че съществуват два свята.

Единият е този, в който живеем всеки ден – светът, който можем да докос-нем с ръка, от който можем да вкусим с нашите сетива. Светът, в който работим, в който се храним, светът, който споделяме с нашите деца. Свят на надежда и отчаяние, на любов и омраза. Свят, в който можем да съществуваме. Реалният свят.

Съществува и друг свят – свят за който всички говорим, когато сме заедно, който присъства в нашите мечти, в нашите сънища ... и в нашите кошмари. Свят на прадокса, на илюзии и лъжи. Иреалният свят.

Тези два свята съществуват заедно и отделени един от друг. Границата на Реалността може да бъде дебела колкото една сянка, плътна, колкото мисъл, далечна като отражението в огледалото. Тя не съществува и същевременно е реална. Тя е границата на логиката и началото на парадокса.

Двата свята се подхранват взаимно. Реалността поражда иреалности, които прекрачват границата на световете – това са производни на отрицанието на действителността. Убеждението на съществуващите определя границата на невъз-можността. Това, което вярваме, че не е реално, не е част от нашия свят. То преминава в иреалността, но остава в обективния свят. Това поражда колизия на световете.

Иреалността също може да породи реалности – когато повярваме в лъжа, в илюзия, в парадокс.Тогава за нас те стават част от реалния свят, без да съществуват в обективния  свят. Това също поражда колизия на световете.

Какво ще стане, когато повярваме, че иреалният свят е реален, а реалният – иреален? Когато повярваме в лъжата, в илюзията,  в парадокса изобщо?

Тогава ще настъпи Колизията на Световете.

В момента, в който започнем да вярваме повече в иреалния свят, отколкото

в реалния, истината ще престане да съществува, а лъжата ще заеме нейното място.

Реалният свят ще премине през границата на невъзможността и ще се превърне в иреален. Какво ще стане с нас тогава? Ще престанем ли да съществуваме? Ще се превърнем ли  в сянка на самите себе си, в представа, скрита в собствените ни умове?

Вярвам, че живеем в два свята.

Единият е светът, в който работим упорито ден след ден ... за да оцелеем. Светът, в който любовта е скъпоценен камък – блестящ, красив, беценен ... и рядък.

Светът отвъд нашите черупки, в които се крием от другите. Светът на прозаичната истина, светът на нашия живот. Светът, който се борим да променим ... или от който искаме да избягаме. Светът, в който истината може да се докосне с ръка.

Светът, в който губим вяра ден след ден.

Другият е светът, в който ни казват, че живеем. В свят, в който господар е парадоксът, а лъжата носи венеца на истината и седи на трона на вярата. Свят, в който е възможно истината да звучи невярно, фалшиво, изкуствено, а лъжата да гали слуха.

Това е свят, в който всички се научаваме да вярваме. В него всичко е възможно и нищо няма граници – това е светът на нашите убеждения ... или поне мислим за тях като за наши.

Свят, в който водата е вино, глупостта е качество, а предателството е  висша проява на достойнство. Свят от върховете на планините, където живеят новите мъдреци. Те не пишат историята – те я създават. Тяхната присъда е последната – над тях и под тях няма никой – само облаци от лъжи и лицемерие. Те ни казват да вярваме в илюзията за реалност, защото в нея всичко е по – добро, по – хубaво, по – леко. За да приемем илюзията за реалност, те първо ни убеждават, че реалността е илюзия.

Илюзия, но на кого? Илюзия на несъществуващите? Възможно ли е моето съществуване да е моя лъжлива представа? Защото ако е така, ако не съществувам, как мога да се залъгвам, че съм тук?

Парадоксът бавно превзема нашия свят. Реалната и иреалната вселена са се преплели и усукали около общата ос –  хората, бавно проникват една в друга и сублимират. 

Ние знаем това, което не е вярно, а това, което е вярно, презираме. Защото така са ни учили.

Ние живеем в два свята.

А има място само за един.

Рано или късно реалният и иреалният свят ще се сблъскат, в борбата си за налагане в нашите умове. Този, който победи, ще остане като единствено верен и съществуващ Но кой ще е той? Дали ако победи иреалният, ние ще преминем заедно с истинския свят от другата страна на небитието? Ще се превърнем ли  в неверни представи за самите себе си? В бледи копия нa една пошла лъжа?

Или просто ще престанем да съществуваме?

 

Вярвам, че съществуват два свята и че ние живеем и в двата.

Вярвам, че има място само за един от тях – те се отричат взаимно.

Вярвам, че напрежението помежду им е нарастнало до границата на възможното – граница след която техният сблъсък е неизбежен.

Вярвам, че Колизията на Световете вече започва – тук и сега.

Моля се да не бъдем разкъсани между световете, между истината и лъжата, между светлината и представата за светлина.

В свят, в който черното се представя за бяло, властва сивотата.

Интересен текст. Но... малко болен. Както, всъщност, и повечето текстове, родени от човешкия мозък.
Единият от симптомите е вярването, че всичко се върти около човека. Антропоцентризмът е като рак, който бавно разяжда вселената ни и възприятията ни за нея. Е, със сигурност мога за твърдя, че нито сме в началото й, нито в нейния край... още по-малко сме среда на съществуването. За да се обхване цялото не е достатъчно да се обмисли от всякъде, а е необходимо и да се излезе от него, да се погледне от страни. Какво ли си мисли мравката за опитите ни да сме всичко? Ами слънцето?
Другият проблем е, че във Вселената няма само свят и антисвят, няма само черно и бяло, дори не и само сиво... Никой, уважаващ себе си и делото си Творец, не би рискувал всичко да приключи, като сложи един до друг плюс и минус, освен, ако не цели със Съзиданието си да получи нула.
Множеството светове във Вселената й гарантират развитие, вариативност и... оцеляване.

И в двата свята има добро и лошо и те са във взаимна борба.
Иреалния свят, който ти смяташ за виновник за нашите беди е мястото, където се раждат първо нашите мечти, надежди. Тук е мястото, където ти/ние си заложил своите очаквания за голямата любов, най-добрата работа (за теб), деца и за всичко добро, което очакваш да ти се случи (според някои това ни е дадено, с право на избор във всеки момент).
Но дявола (съвсем условно) е на работа 24/365 и те дърпа/бута, а понякога ние сами си го търсим (да видим какво ще стане). И ето ти „колизия на световете”.
Звучи проповедническо (аз не съм такъв), но тези, които вярват в кармата, казват, че сега живеем в забързано време и тя те застига още в този живот. Огледай се около себе си, примерите са без край. Аз съм твърдо за иреалния свят, но да се научим да го управляваме. Не знам дали вярваш в чудеса, но Коледа е подходящ празник за това.