1.    Ефектът на Матей – богатите стават по-богати, бедните стават по-бедни [3]. Математиците, които получават награди, получават диспропорционално повече внимание и признание от останалите във всичките си работи, не само в тези, за които са наградени. В статия, в която са последни автори, те често биват смятани за водещи.

2.    Задаването на цели, като награди, за решаването на определени проблеми, водят до отклоняване на научната екосистема от естествената ѝ еволюция с непредсказуеми дългосрочни резултати. Това, което се смята за най-важно, е отражение на текущото несъвършено познание, съответно често апостериорните оценки се различават от априорните, и важно се оказва не това, което е било считано за такова.

3.    Даването на награди води до заменяне на вътрешната мотивация с външна. Организмите се приспособяват към стимулите, дори и да са толкова висши, колкото най-добрите професионални математици. Удоволствието от търсенето отстъпва на удоволствието от признанието, съответно целта се сменя от търсене на знание в търсене на признание. Разочарованието от неуспехите, което усещат мнозинството от стремящите се за признание математици, с много хиляди повече от наградите, има своите последствия върху тяхната работа и себеусещане.

Сянката на тези проблеми тегне над описанието на лъкатушещия път от началото, когато целта на изследването е определена, за да се постигне наградата, до края, когато статията е приета от втори опит в смятаното от автора за най-престижно издание в света: Acta Mathematica. Трескавото търсене е такова, защото има възрастово ограничение за тази награда, а тя се дава на всеки четири години, което без съмнение е търсен ефект от журито. Евристиката „оценка по наличността“ подвежда читателя да оцени този стимул като положителен, заради успеха, който е видим в този роман с щастлив край, докато „неуспехите“ на хиляди математици остават скрити. Неуспехи в кавички, защото по пътя към доказване на недооценена теорема (или частично доказване) има много изведени нови техники, много направени доказателства, помощни теореми, числени примери и много други данни, резултати от съществен напредък в математиката, които по силата на външния стимул са оценени като провали, защото с успех се поздравяват само няколко учени на всеки четири години. Знаменателят на този числител е като това, което е под върха на айсберга и точно то може да потопи всеки кораб и да спре всяко пътешествие.

Всяка сянка е резултат на светлина, а в тази книга има много от нея. Теоремата, плод на сътрудничество на двама учени и приятели, е не само успешно доказана, но самият творчески път е илюстриран много талантливо в този модернистичен роман. Цялата кариера на автора и героя на книгата е работа в сътрудничество с други хора, лъкатушеща пътека, на всяка чупка от която той намира помощ от институции, напътствия от големи учени и удоволствието от интелектуалните дискусии с най – добрите световни умове, които подхранват страстта и въображнеието му да твори. Както много други велики физици и/или математици, Седрик Вилани е човек на изкуството и въображението, получил системно музикално образование. Математиката е полето на неговата изява, защото както изследванията [5] показват, абстрактността е естетическа категория. Математиката има своята красота, която се изпитва по същия начин, по който изпитваме красотата на картина или на музикално произведение. Красотата е не просто усет, а изпитание, защото е творение на разума. Разкриването на дълбоки истини в (относително) прости символни изрази е, по думите на Анри Поанкаре, красотата на математиката. Седрик Вилани е потопен в тази красота, публикуваните в книгата части от теоремата, под формата на LaTex код и на формули, създават естетика, на която никой любител на науката не е чужд, дори и да не разбира значението им. Естетиката предшества съзнанието, но е част от знанието. Книгата на Вилани е съсредоточена не върху разбирането на продукта, а върху разказа за процеса и изпитването на красотата, която се сътворява. Книгата е хипертекст от лична история, история на теоремата, история на науката, на известни учени, изпъстрена с откъси от математически твърдения, електронни писма с програмен код (измислената от гения Доналд Кнут система за подготовка на документи, носеща собствена естетика), цитати от автори като Нийл Геймън и Уилям Блейк, текстове на песни и кратки текстове, представящи значими учени. Историята тече подобно на мислите на един човек, без да е поток на съзнанието, а гледната точка от първо лице, единствено число е накъсана от другите текстове, които дават място за поглед отстрани. Книгата е писана на френски и английски, а българското издание е на български и английски (с осигурени от него самия бележки в края), но може да се нарече триезична, с дебелата нишка на математиката, свързваща всички глави и почти всички текстове. Поради сложността на разискваните в нея проблеми от всевъзможни области на математиката и физиката, като част от пътешествие, през което авторът целенасочено ни води, тя може да се чете по два начина – с илюзия за разбиране или с разбиране за неразбиране. По втория начин тя е един много естествен роман, увличащ, повдигащ много въпроси и разкриващ неутолимото любопитство, породено от всяко търсене на познание. Сянката на суетата и гладът за награди не са толкова плътни, колкото читателят е усетил в началото, защото под тях се коренят истинските причини за успехите на автора – финото въображение, постоянството, трудолюбието, умението за съвместна работа и скромността, всичко това съпроводено с интелект на най-високо ниво, при това не просто висок, а широк, ерудиран в добрите традиции на двадесети век, когато в Института за напреднали изследвания в Принстън е звучала музика и Джони Фон Нойман е приготвял удивителни коктейли в добавка към чудовщния му принос в математика, физика и комютърни науки. Вилани е част от европейския научен елит, все още чужд на явлението „нърдификация“ [1], при което височината по ширината на интелекта е константа и новите гении влизат в телевизионни стереотипи с лекотата, с която техните предшественици са влизали във вихъра на танците [2]. Той „говори езици“ досущ както Апостолите на Християнството са разнасяли Божието Слово според Библията, чрез въплътеното в букви въображение и фин усет за хармоничното, с който ни предоставя уникалния шанс да се влюбим в науката, преди още да сме я разбрали, предвкусвайки удоволствието от търсенето и намирането на истината под абстрактна форма.

Като всеки гражданин на света, Седрик Вилани е дълбоко в себе си патриот, чието възхищение пред гениите на Унгария и тези от еврейски произход не отстъпва на гордостта му от първенството на Франция по медали „Фийлдс” (11 от 53). Патриотизмът му не е елементарен, защото той се гордее с французи от Виетнамски произход, при това натурализирани, като продукт на френската научна школа, френската култура и разбира се, френската кухня (човек е толкова красив, колкото ястията, които яде). Френският секс като уникален аспект на културата е леко загатнат в две истории, едно возене в кола от непозната девойка, искрено заинтересувана от неговите научни занимания и възхищението му от красотата на срещнати от него жени (неизвестно дали споделено от жена му, майка на две деца и също учен).  Удивително е, че човек, толкова вглъбен във висините на своя интелект, успешно (съвместно) ръководи своето семейство без дисхармония и макар децата му да прелитат като сенки на птици над сюжета, те не го докосват, без да остава внушение, че те са второстепенни за него като човек.

Книгата „Живата теорема“ е научна книга, интертекстуална книга, автобиографична, мултибиографична и енигматична, но преди всичко е творение на литературата. Връзката между литература и математика е не толкова изненадваща, колкото медийните едномерни стереотипи ни внушават непрекъснато. Не един носител на награди „Фийлдс” е изграден от литературата поне толкова, колкото от заниманията по математика като учен. Мириам Мирзахани, първата жена и първият ирански гражданин с наградата „Фийлдс”, например, разказва за своята страст към литературата и затова, че не е знаела, че ще се занимава с математика чак до края на средното училище [4]. Тя е поглъщала книгите със страст, както черната дупка поглъща светлината. Известно е от изследванията на Хокинг, че черните дупки все пак излъчват електромагнитни вълни, така и погълнатите от Мирзахани книги произвеждат знание в заниманията ѝ по математика (тя става професор на 28 години!) Същият процес наблюдаваме у музиканта, абстрактен художник и писател Вилани, който е машина за превръщането на хармония в логика. Литературата поражда математика, математиката поражда литература, усетът за красивото поражда и двете.[Т1] 

Книгата повдига повече въпроси, отколкото изяснява, което е и основното ѝ послание. Пътят на науката е постоянно разширяване на невежеството и непрекъснато повишаване на изискванията пред творците, за достигане на все по-сложни истини, осветяващи все по-големи пространства от неясноти и незнания, поглъщащи усилията, за нови етапи на неразбиране, все по-нагоре по спиралата на развитието. Интригуващи въпроси, преплетени с човешките истории на наблюдателите, които ги осветяват, подтикващи читателя да потърси отговорите, да стане сам част от системата, която наблюдава, в неизбежната примка на породеното взаимодействие.

Знанието е награда за търсенето, но и търсенето е награда само по себе си. Седрик Вилани постига знание на цената от получаване на силно желаната от него награда, малка трагедия в сърцевината на триумфа, още по-дълбока, заради това, че не е преживяна като такава. Първият автор на съвместната публикация не получава наградата. Оттук нататък неговият принос непрекъснато ще се подценява и богатият ще става по-богат, защото е богат, докато бедният остава под чертата. Неговото име дори ние не ще споменем, като поанта на щастливия край за оцелелите на върха на айсберга.

 Библиография:

[1] Насим Талеб, „Черният Лебед”, изд. „Инфодар”

[2] Ричард Файнман, „Сигурно се шегувате, Мистър Файнман”, изд. „Изток-Запад”.

[3] Robert K. Merton. The Matthew effect in science, Science, 159(3810):53-63, January 5, 1968

[4] Miriam Mirzakhani interview 13 August 2014, Guardian, https://www.theguardian.com/science/2014/aug/13/interview-maryam-mirzakhani-fields-medal-winner-mathematician

[5] Zekiet. al, The experience of mathematical beauty and its neural correlates, Front. Hum. Neurosci., 13 February 2014, http://dx.doi.org/10.3389/fnhum.2014.00068

 ГЛАСУВАЙ В СВЕЖО