Имало едно време и едно пространство една банда юнаци....

Левенти бяха те всичките – и стройни, и силни, камък като стиснеха, бира пускаше. Ръцете им бяха яки, краката им дълги, очите им блестяха свирепо като очи на хали, скачаха и докосваха Слънцето, когато поискаха.

Печелеха много битки, ала губеха войните. Най – силните, най – смелите, най – упоритите, най – добрите в битка, но и най – губещи.

Жеко, Бобо, Владо, Мато и другите – имаха коне бели като сняг и с бутове като канари, имаха диплени саби, ризници от сребро и звезди от злато на челата,  обяздваха бурите и улавяха светкавиците в шепите си... ала губеха.

Така ги заварих аз. Събрани край огъня, чистеха сабите си и спореха чия е вината.

-         На Жеко е, той не хвърля боздуганите точно към врага! – Каза един.

-         На Владо е, той удря със сабята си на щитовете на противника и не го сече добре. – Извика втори.

-         На Бобо е, неговата лява ръка е омагьосана и носи нещастия на нашата банда – подхвърли трети.

-         На Мато е, той не владее щита добре и убиват конете под него – разпалено изрече четвърти.

-         Вината е във всички ви! - Така им казах и излязох на светлината на огъня.  – Вие сте банда, а не войска. Нямате дисциплина, ред, нямате стратегия, нямате доверие помежду си. Вие не биете противника,  защото се биете един друг.

-         Кой си ти и защо идваш тук? – Извика един от тях. – Каква работа имаш при нас, да ни ругаеш, за миг ще те посечем!

-         Истината сече, но не ругае – отвърнах му аз. – Кажи ми, колко пъти сте правили стена от щитове срещу вражеските стрели?

-         Юнаците се погледнаха смутено и един рече: - Нивгаж не сме.

-         А колко пъти сте събирали конете плътно един до друг и сте яздели като зид срещу зида на легионите на враговете ви?

-         На конете не им е удобно – промърмори един от юнаците.

-         А колко пъти сте се разделяли на крила и център и крилата са удряли фланговете, като наковалня, докато центърът е бил чукът? –

-         Случвало се е, но крилата не се затваряха добре и спряхме – рече един от тях.

-         А колко пъти сте преследвали врага докрай, докато и сетният не положи оръжие в земята и не стане ваш роб?

-         Юнаците се смълчаха, изправиха се и ме изгледаха. Най – накрая Владо рече:

-         А искаш ли да си наш водач в бран и да ни дадеш магията, за която ни разказа – магията да бъдем едно?

-         Ще бъда вашият разказвач, а вие моята приказка – Рекох им. – Легиони ще отстъпят пред вас, армии ще побегнат, юнаци ще преклонят глава, командири ще се прекършат, само ако десницата ви не трепне пред никого.

Следва продължение....